За сирените, смисъла и още нещо

Вчера беше 2 юни и сирените виха, както всяка година. Откакто се помня - на тази дата е все така. Само дето все повече надделяват съмненията ми дали това е най-уместният начин да си спомним загиналите за България и да ги почетем.

 Всеки би могъл да замръзне по време на воя, а от погледа му да струи признателност, уважение и всякакви други неща. И най-големият тарикат, егоист и отцепредател. Разбира се, че би могъл. И докато стои така, ще произвежда дори благоприятно впечатление.

Нещо да се отчете, да се покаже, да се претупа и да се върви нататък. Формалното изискване е спазено, но осъзнат ли е смисълът на саможертвата? Какво внушават протяжните сирени? Сигнал за въздушна тревога, по-скоро и може би. Как да се изпита почит по команда под натраплив и продължителен вой. Спомен е това от времето, когато нещата ставаха точно по команда с претенцията да са възникнали естествено. Ученически и студентски бригади, открити партийни събрания, начало на партийна учебна година, заклеймяване на „нездрави” явления и личности – неприсъщи за социалистическия морал, и т.н. Трудовите колективи протестират, осъждат или изразяват съпричастие – според случая.

  Това бяха все сурогати, заместители на смисъла. Там, където те вирееха и ги организираха, смисълът нямаше място. Наказан като правостоящ или откровено изпъден.

  Сам Ботев потърси бог в душата си и се вгледа в нея, за да намери и открои неомърсената от разни посредници вяра:

            „О, мой боже, правий боже!

            Не ти, що си в небесата,

            а ти що си в мене, боже -

            мен в сърцето и в душата ..."

   Нямат място никакви сирени тук. Ако човек не си дава сметка за действителната стойност на нещата, никакъв тържествен и пронизващ шум няма да му ги вмени и да го провокира, за да ги осъзнае. По-смислено е да се отбелязва раждането - началото на нечий забележителен живот. Гибелта е след него. Ботев е роден на 6 януари 1848. Левски – на 18 юли 1837. Защо не си спомняме за тях на тези дати. Или социализЪмът и метастазите му се нуждаят именно от патриотична некрофилия. С какво друго биха подпълнили „патриотизма” си, освен в социалистическия му интернационален вариант – тяхна естествена анаеробна среда.

    Още не са изсъхнали пръстовите отпечатъци по бутоните на пулта на мнозинството народни избраници, което гласува енергийната стратегия уж на България. „За бльагото на Бльгария.” – както казваше един неин предишен министър-председател. Нечие „бльаго” беше най-после осигурено, но това не е българското такова. Каквото искаха и поискаха от тях – направиха го. Дали ще пролеят крокодилски сълзи – си е техен проблем. Нашият се очертава да бъде друг – реален и не толкова далечен. Ще го усетим по цената на тока.

   Тепърва им предстои пак да присъстват по официални поводи край националните символи, а от погледа им ще струи сериозност и държавническа отговорност.

    Преди години футболистите от националния отбор на страна от Южна Америка държаха ръка на сърцето си, докато изпълняваха химна им. Беше на някакво световно първенство. После уверено загубиха с 0 на 6. Резултат, достатъчен да класира съперника им напред за сметка на другия изявен фаворит.

     А ние, бъдните платци на чужд енергиен масраф – бранен ревностно и от местни квачки, ще продължим да слушаме сирени на 2 юни. Ще продължим да търпим именно и нечии присъствия край националните символи, да слушаме словата им – тържествени или разкриващи „близостта” им до народа от интервюта, първи копки и др.

      Едва ли в Чехия звучат сирени за Ян Палах.