Силвия БелеваНа 6 юни 1947 са минали две години от края на Втората световна война. Тогава в реч пред Университета в Харвард държавният секретар на САЩ Джордж Маршал обявява плана си за икономическо възстановяване на Европа. По негова инициатива и на президента Хари Труман, „Планът Маршал” се обсъжда и с европейските държави. Черно на бяло в него е записано, че условието съответна страна да получи помощ, е в правителството й да няма комунисти. Това отговорно предопределя неучастието на някои държави.
Слага се начало на икономическата дивергенция между Западна и Източна Европа.
Ето какъв извод прави генерал Джордж Маршъл: "Като работим за наше добро, работим за доброто на света." Глобално погледнато, не е необходимо да си американофил, за да проследиш, че мисълта му се потвърждава от бъдещето и на победените във войната, където „планът” пожънва щедри плодове. Вкусът им усещат както страните-съюзници от Западна Европа, така и Япония и част от Германия, а именно – западната. В „своята” източна територия от континента Сталин не е допуснал този план да проработи. Задействал е свой план – прост и твърд, който основно предвижда пълен контрол над развитието на съответните държави. В това число и над нашата, за съжаление. Зад „желязната завеса” повече не се допуска възможност за избор. „Бащата на народите” още тогава е съзнавал неспособността си да убеди новопридобитата територия в предимствата на съветския начин на живот пред „опасната” американска свобода. Отхвърляйки „Плана Маршал”, той отказва да се съревновава, защото му е ясно, че не може. Защото му е ясно, че при възможност за свободен избор никой няма да избере феодално-робовладелския комунизъм с трайно свежи отсенки на първобитност. Затова всяко подобие на конкурента е трябвало да се изтръгне, заличи и унищожи. След което на подготвената почва да се засеят насилствено мъртвите семена на безвремие, застой, принуда и контрол.
И така досега. Защото представата за едно всеобщо „добро” и досега изключва доброто за гражданите на тези държави. Двете величини не са били право пропорционални. По-важно е било и продължава да бъде доброто на „по-заслужилите” и „по-равните”. Какво значеха кабинетите в поликлиники и болници за АБПФК. Какво значи правителствена болница, която действително да прилича на болница – да е приветлива по вид, архитектура и интериор, да е сред борова гора и в нея да пеят птички. А във всички останали болници да се чувстваш наказан, че си болен. Когато това чувство изчезне у всички българи, когато всички болници заприличат на болница „Лозенец”, тогава ще се съглася с Андрей Райчев, че преходът е свършил. Чака ни уморителен дълъг път. Стига отклонения в глухи коловози и проекти.
Чакаме своя Мойсей? Мойсей обещава 40 години път. Вписват ли се тези 22 години от 1989 досега, не знам. Усещам само, че ще е нужно време, много време, вероятно отвъд 22-годишния „преход”-застой.
Хайде да не се лъжем. Планът АЕЦ „Белене” ще ни осигури продължително, напоително и посмъртно масова нищета и зависимост от нещо, което отказва да се съобразява с естественото и нормалното.
Ако договорът за изграждане на централата не е съставен въз основата на пазарен принцип, както вече заявиха от HSBS, то какъв е този висш и ненарушим принцип, който не подлежи на корекция и критики. Или е просто ненарушим като една дружба, под чийто ярем ще сме принудени да дооцеляваме от векове за векове.