ВАСА , ЕДНИ ПАРИ, ЕДНА ЖУРНАЛИСТИКА

Тези дни пореден скандал разнообрази всекидневието на българина, което на външен вид може и да изглежда окаяно, но откъм разнообразие на скандалите цъфти и процъфтява. 

Ако вече сте забравили, нека припомня: Васа Ганчева беше заснета със скрита камера да уговаря получаването на 1000 лева, срещу ангажимент да напише хвалебствена статия във вестник „Уикенд” за предаването „Съдебен спор” по Нова телевизия. Кюляфът й го скроиха тъй наречените „опосуми” Иван и Андрей, най-вероятно за да си отмъстят на телевизионната корифейка от близкото минало, че ги обижда на „хлебарки” и „гномове”.

И се започна едно премятане на квалификации насам и натам из медийното пространство, за да се стигне най-накрая до немного умната констатация, че положението в българските медии е безнадеждно. Добре, безнадеждно е, но каква е причината да е безнадеждно? Кой го направи да е безнадеждно? А тези, които пищят, че е безнадеждно, те по-надеждни ли са от Васа Ганчева? По-морални? По-чистоплътни и непродажни?

Текстът, който следва, внася известни разяснения относно българската журналистика и тъй като съм го писал преди време, възможно е някои да са го чели. Лошо няма, препрочитането му със сигурност не би навредило.

И така:

 

Един мой познат не пропуска да спомене, че за да си изкарваш прехраната в българска медия, трябва да имаш манталитет на проститутка. Човекът е университетски преподавател - бивш вестникар.

Когато домакинът ми в едно малко градче разбира с какво се занимавам, казва съжалително: „лоша работа”. После се извинява, но аз го разбирам: продажността и сервилността на гилдията бяха причина за спонтанната му неприязън към българската журналистика, и той не можа да я скрие.

Преди време колега от американски вестник ми разказваше как се разделил с шефа си. Поводът бил, че онзи го накарал да даде морална оценка на фотографката, с която били заедно в Ирак. Журналистът не се съгласил, бил заплашен с парично наказание, след което рекъл I need to respect myself more than I need the money и напуснал редакцията.

Чудо нечувано, нали? Но се е случило. С такива хора се прави голямата журналистика, така се създават и големите нации.

Има ли български журналисти, които биха пренебрегнали парите заради достойнството си?  Сигурно има. Тогава колко са?  Пет? Десет? Сто?

Преди време Румен Борисов (секретар на комисията по досиетата) довери две важни неща. Българската държавност е разкапана отвътре и медиите участват в процеса по омаловажаване на темата с досиетата, поради голямата бройка на агентурно зависими хора на отговорни позиции в тях, каза той в интервю.

Другото цитирам буквално: „Държавна сигурност в количествен смисъл е конкурирала членската маса на БКП при предишния режим. Членовете на партията са били около1 млн. 200-300 хиляди. Картончетата в архивите на бившите служби наброяват 1млн. 500 хил. Повече са и от членската маса на БКП”.

На пръв поглед тази информация не е нещо, което българите да не знаят. Но достатъчно е да се замисли човек над цифрите, за да му настръхне косата.

Милион и петстотин хиляди ченгета в държава с общо население от около 7 млн. и 640 000 хиляди души! Тия същите са се катерили по стъпалата на църквата „Александър Невски” и са скандирали „де-мо-кра-ци-я”. Възпитавали са деца. Преподавали са на студенти. Проповядвали са морал от страниците на пресата. Формирали са поведение от екрана на телевизора.

Нека пресметнем: милион и петстотин хиляди агенти и доносници, плюс милион и триста хиляди членове на БКП колко прави? Прави половин държава.

Заразата е навсякъде - тя е в домовете на хората, в редакциите, в офисите, в университетите, в училищата и детските градини. Във внучето е кодиран морала на дядото-доносник, затова то расте като нагло момченце, което отсега не признава никого и налага сестричето си по главата с юмруци.

Уличният и медийният език се събраха в общопросташки национален звуков фон, който ти бръмчи в ушите и през нощта.

Как се стигна дотук и защо персоните, които управляват българската журналистика, имат вид на експонати от праисторическата ера е тема, за която може да се пише до безкрай. Но може и съвсем накратко:

Азиатският комунизъм роди класата на агентите. После агентите станаха собственици на медии. После класата на агентите-медийни собственици купи журналистиката и обезчести каквото беше останало у нея за обезчестяване. Махни азиатския комунизъм и нещата ще се оправят, съветват някои. Лесно е да се каже и  трудно да се направи. Защото азиатският комунизъм отдавна не е само азиатски и само комунизъм – в него участва цял ансамбъл от интернационални „изми” и международни концерни.

Агентите отдавна не са само агенти – те са босове, чиито имена пълнят списъка на европейските топ-милионери. Журналистиката отдавна не е само журналистика – тя е депо за разпределяне на власт и средства.

Промени ли се българинът след членството в Европейския  съюз към по-добро? Не. Еманципира се външно с някое друго шише „Gucci” върху перушината, но азиатско-селско-пехливанската му същност не помръдна. Тази същност е преобладаваща по нашите земи; основанието за национална гордост. Изключение правят отделни индивиди, които приемат анонимния начин на живот и четат скришно (за да не им се присмиват) Лао Дзъ в градския транспорт.

 

 

Истина е, че навсякъде по света журналистиката има проблеми и корпорациите безапелационно диктуват положението. Но истина е също, че в онези държави, които са имали историческия късмет да се разминат с азиатския комунизъм, независимият и опозиционен дух продължава да съществува.

Това е същият онзи независим дух, който ти позволява да кажеш, че нуждата от самоуважение е по-голяма, отколкото необходимостта от пари. Или да заявиш, че бившият министър на вътрешните работи Румен Петков е един изключително опасен тип, срещу когото ще се бориш заради честта на професията.

„В миналото съм се борил срещу мафиотите, сега се боря срещу един български политик. Това е част от професията ми - да се боря за правдата, колкото и преувеличено да звучи това. И ще продължа да се боря” – заяви германският журналист Юрген Рот пред „Дойче веле”.

Как стоят нещата с честта на професията у нас?  Ако някой журналист призове министрите и висшите чиновници да си направят общо харакири пред Народното събрание, колко души ще му ръкопляскат.
Ако някой журналист тръгне да доказва, че руският и американският капитал имат еднакви интереси у нас и те се наричат пари и влияние, а по средата стоят местни политически бандити, колко души ще се съгласят?

Ако някой журналист застане на площад „Народно събрание” и започне да крещи, че хората в България са неизлечимо болни от комунизъм и спасение няма отникъде, колко души ще го подкрепят?
Ако същият журналист бъде арестуван за нарушаване на обществения ред, защото бил говорел врели-некипели, колко души ще го защитят? А колко са журналистите, които ще посмеят да направят всичкото това – пет, десет, сто?
Къде е решението?  Единият възможен отговор е: тъй и тъй сме родени тук, ще си налягаме парцалите,  ще си тренираме рефлексите за оцеляване и толкоз.
Втори възможен отговор: журналистите да спрат да пишат и да заминат да берат тикви в чужбина. Всички до един. Читателите да спрат да купуват вестници, да загасят телевизорите, да изключат радиоапаратите и да заминат при журналистите. Така агентите-собственици на медии ще фалират. Като фалират ще се замислят как да върнат журналистите, читателите и слушателите обратно. Те обаче няма да поискат да се върнат и ще продължат да берат тикви, докато на собствениците не им уврят главите и не еволюират в европейска средна класа.

Звучи наивно?  Неосъществимо?

Ето затова сме на този хал, защото всичко, което трябва да се направи, за да се самоуважаваме поне за пет минути, ни се струва наивно и неосъществимо.