Още една гледна точка

На днешния 9 юни през 1923 г. в България е извършен преврат срещу земеделското правителство на Стамболийски. Знаем какво пишеше в учебниците по история. Знаем едната гледна точка. Интересно е да се погледне от позицията и на другата. Част от спомените на проф. Александър Цанков са събрани в книгата му „България в бурно време”. Според него дотогава „в България не е имало друго правителство като на Стамболийски, което да опълчи срещу себе си „всичко: армия, интелигенция, църква, университета, македонската организация и обществото, и да крепи властта си само на полицията, на партизаните си и на царското търпение.”

Съществува взаимна органическа нетърпимост между Стамболийски и военните. Съюзът на последните вижда в републиканското земеделско правителство опасност България да се присъедини към Югославия в балканска федерация. Защитавали страната си в четири войни, те не са съгласни на подобно национално обезличаване. Факт е, че Стамболийски отписва с лека ръка сънародниците си, останали отвъд западната граница, чужда му е каузата „Македония”. Целта му е подобряване на отношенията с Югославия на всяка цена, без оглед на политиката й към сънародниците ни, озовали се в нейна територия. Това обяснява и преследванията на македонски дейци. За да бъдат арестувани, се издирват Тодор Александров, ген. Протогеров и проф. Никола Милев.

В „Животописни бележки” ген Владимир Вазов описва какво е преживял в деня на изборите през 1922 г. На излизане от училището, в което е гласувал, към множеството граждани се спускат конници, предвождани от тогавашния кмет Крум Попов. Размахват сопи и бичове. Кметът многозначително пита как вървят изборите и също: „Има ли измежду вас някоя черна душа да е гласувала с черна бюлетина?” На тези избори за правителството на Стамболийски се гласува с бяла бюлетина, а за опозицията  - с черна. Хората са смутени и мълчат. Тогава ген. Вазов излиза напред и казва, че той е гласувал с черна бюлетина. Следват викове – закани и псувни. Той не мърда от мястото си и ги гледа в очите. Наричат него – героя от Дойран - „предател”, някой го разпознава. Обвиняват го, че е крал от войнишкия хляб. Той ги гледа в очите и казва, че нищо не е крал. Пред лицето му конете се изправят на задни крака, бичовете плющят във въздуха. Не го докосват. Може би са чакали да доловят и най-слабият признак за страх, който той не е проявил. А може би това е било нещо като генерална репетиция за 9.09.1944.

Нека сега дадем думата на проф. Александър Цанков („България в бурно време”):

”Аз дойдох от университетската аудитория, а не от партийния клуб, нито от редакцията на някой партизански вестник. … Моите противници от ляво и дясно, особено от ляво, отричаха демократичния характер на моето управление. За тях управлението на Стамболийски беше демократично. Управлението на Сталин за тях също беше демократично, и то „управление на народната демокрация.”

„Демократичният принцип и метод не е и не може да бъде монопол на една партия… Демокрация не значи болшинството гласове, които получава една партия, за да претендира, че има патента да бъде единствена демократична. Демокрацията е народът в неговата цялост. Затова и партиите – обратно на марксисткото комунистическо учение, не са и не могат да бъдат само класови и не само класовите интереси са, които обединяват и организират политически гражданите, а са идеите, идеалите.”

„Демокрациите и партиите се водят, т.е. биват водени, а не се оставят те да водят, защото като сбор от хора имат един враг – демагогията, и ако попаднат под водачеството на демагози, те се израждат в тълпа, в охлокрация.”

„На 9 юни, деня на преврата, нашите комунисти попаднаха в положението на Буридановото магаре. Объркани, те не знаеха какво да правят. По това време, види се, тям още не бе известна марксистко-ленинската доктрина.”

„Главните водачи Васил Коларов, Тодор Луканов и Георги Димитров … един ден се озоваха в болшевишка Русия. Някои от тях бяха назначени на разни държавни служби, по-младите следваха разни болшевишки школи и курсове, за да се подготвят като агенти на Третия интернационал. Те, които подпалиха и опожариха тоя нещастен край на България, позорно дезертираха, но продължиха от Москва злодейските си деяния срещу собственото си отечество.”

„… трябваше да отбивам пристъпите на Третия интернационал и неговите български агенти – комунистите, които с всички сили, с революционни бунтове, с атентати, с политически убийства подриваха основите на българския обществен строй, за да направят отпосле България лека и евтина плячка на болшевишка Русия.”

През септември 1923 г. на българските комунисти е внушена „марксистко-ленинската доктрина”  и те вдигат въстание. След две години на 16 април същата тази доктрина ще ги накара да взривят бомба в църквата „Света Неделя”. Днес на паметната плоча на храма пише, че това е дело на група от техния кръг.

Подлостта е неедностепенна и многопластова. Дни преди това убиват ген. Коста Георгиев пред друга църква – „Св.Седмочисленици”. Застрелват го пред очите на внучката му. Осигуряват примамката, на чието опело да разрушат устоите на българската държавност. И не на последно място – извършват атентата навръх Великден. Оживяват „Бесове”-те на Достоевски.