Труден избор за Бойко Борисов

Москва отново ултиматумничи – този път през устата на Генадий Тепкян, вицепрезидент на “Атомстройекспорт” – компанията, която се сили да строи АЕЦ “Белене”. Същият бил прозрял, че България се кани да предложи на Русия подписване на поредно допълнително споразумение за продължаване срока на преговорите за подписването на основния договор за строежа на централата. Нямало обаче смисъл в това протакане – и затова Тепкян предупредил, че “ако договорът не бъде подписан до 1 юли, а строителството не започне до март 2012 година, няма да започне никога”.

Подобни предупреждения не се появяват за първи път. Неговият шеф Сергей Кириенко също предупреди през ноември миналата година, че ако до пролетта на 2011 г. не бъде подписан договор за централата, а строителството не започне през октомври 2011 г., то тогава за Москва няма да е изгодно да инвестира в проекта и той губи смисъла си.

Пролетта на 2011 мина и замина, а Москва съвсем не се е отказала – и очевидно за нея реализацията на този проект има различен, отвъд-пазарен смисъл. Стратегически – защото ще представлява пробив на руската ядрена енергетика в страна от ЕС – но не само за това. Геополитически: защото чрез тази ядрена централа Русия си връща една от разбягалите се страни от бившия Източен блок, поставя я в зависимост, от която няма мърдане – независимо кое правителство управлява. И чрез тази нейна зависимост: енергийна, финансова и политическа, стъпва на Балканите с тежък сапог – което е отколешна нейна мечта.

Именно заради това стъпване се водиха и Кримската, и “Освободителната” война; заради него имперска, а после и съветска Русия хрантутиха поколения рубладжии, строяваха ги в стройна пета колона, наставляваха ги как да работят срещу родината си. В името на тази свята цел се вдигаха бунтове и въстания, организираха се метежи и преврати, бойни групи убиваха по кьошетата, катедрали биваха вдигани във въздуха. Залогът е твърде голям и традицията – твърде дълга, за да очакваме, че след първи юли Тепкян ще свие рамене, Путин ще тегли една майна на Бойко Борисов, Русия ще се задоволи с някакви си неустойки и ще препрати одъртелия си реактор към някой не тъй атрактивен проект.

Тепкян, разбира се, не коментира, че България не само че се кани да отложи решението си, докато бъде изготвен доклада на консултантите от HSBC, който трябва да обоснове икономическата ефективност на проекта, но и ще сложи на масата изцяло нов договор – с което всъщност преговорите се връщат на кота нула. За него подобни презумпции не съществуват – и може би има основания да предполага, че тези намерения битуват по-скоро във въображението на икономическия министър, отколкото в бакалския тефтер на Бойко Борисов.

Ултиматумът обаче е знак – и то в няколко отношения. Първо – той доказва, че руснаците ще се възползват с пълна сила от криминално подписания анекс 12 – и че всички приказки на Симеон Дянков за това, че този анекс не променял нищо, са или непростима наивност, или още по-непростимо замазване на скрити договорености.

Второ – новото затягане на ядрената примка показва, че путиновата КГБ-енергетика е сериозно разтревожена от глобалните промени в мисленето на ЕС – и реалните рестрикции спрямо развитието на ядрената индустрия.

Трето – очевидно стратезите на Кремъл са доловили някои нюанси в поведението на българския премиер, които не са в съгласие с техните цели и не работят в тяхна полза: като появата на Уорлик в негова защита пред българсктото НС, договореностите за добив на шистов газ и тези с Уестингхаус – за доставка на ядрено гориво за Козлодуй. Забелязали са, че плъзгавата природа на Бойко Борисов може да им изиграе номер – и затова бързат да ударят по масата, докато не е станало късно.

И четвърто: време е да активират домашните си рубладжии на максимално високи обороти – затова им подават поредния ултиматум – като аргумент при техните “вотове до дупка” и като инструмент за предизборно подриване на доверието в премиера. Защото Бойко Борисов би дал всичко от себе си, за да отложи решителния сблъсък с Русия за след изборите.

Тази възможност обаче ще му бъде отнета. Ако каже “не”, което е по-малко вероятно, ще се вдигне вой до небето за това как заради него са потрошени милиарди, как е пропуснал шанса да станем “енергиен център на Балканите”, как е съсипал българската икономика – която сега по собствените му думи ще фалира, как сега ще ни съдят и ще трябва да плащаме грамадни неустойки (нищо, че ако решат наистина да ни съдят, ще хванат на босия цървулите) – и проче подобни нелепици. А ако каже “да”, което е по-вероятно, ще предаде България. Окончателно и безвъзвратно. И ще изгуби гласовете на всички онези, за които родината и националното ни достойнство все още означават нещо.

Труден избор. И особено труден след безбройните извъртания. При които дори обичайната му стратегия да каже сутринта едно, а следобед обратното, просто няма как да проработи.