НАСЛЕДНИЦИТЕ

По една редка случайност се заслушах в това, което казва ченге номер едно Гоце Първанов: «Дошло е време да включим  по-младите поколения в управлението на държавата».

На всички е известно, че тоя човек страда от перманентно словесно разстройство: с лупа не бихте могли да откриете нещо съществено в това, което казва, още по-малко  знаете защо го казва и най-важното – защо всеки отвръща глава настрани от словесата му като от нещо, което винаги леко вони. Мъглата, в която се носят неговите мисли, обикновено свършва с нещо от сорта: «...ще дойде време и ще ви обясня какво съм имал предвид...» !

 Негово Величество Ченге Номер Едно явно мисли, че ние ще се изприщим от нетърпение да узнаем какво той мисли. Но си помислих и друго – на политическия хоризонт с най-висши амбиции се появи нов образ, този на Меглена Кунева. На същия хоризонт има и други подобни звезди, като Николай Младенов например. От същата категория е и Сергей Станишев и много други, всички със старателно култивирана и подчертано изострена стръв за власт.

Досега може би се сещате накъде бия: на политическата сцена в България се пръкват едно по едно  децата на бившите комунисти. Но дори и да не са техни деца, какъвто е и случая със Симеон Дянков, натискът на новите поколения е очевиден. Само измежду четирите имена, споменати по-горе, вече има кандидат за президент, а имената на много други са вече в правителствената администрация и министерствата с по-голямо или по-малко влияние върху правителствената дейност.

Каква е разликата между «стари» и «млади»?  Когато кажем «стари» ние имаме предвид нереформирания, доктринерен но преименуван комунист в социалист. Това са познатите до болка имена като президента Първанов, когото хората безапелационно познават като Гоце, тоест като бивш сътрудник на Държавна Сигурност, а също и имената на Румен Петков, Румен Овчаров, Емилия Масларова, Бойко Борисов, Любен Гоцев и цяла плеяда старовремци, които ще останат в историята като най-големите пладнешки обирачи известни някога в България. Не всички тия са политически гамени от сорта на Румен Петков, но всички до един са хора, чийто политически морал е оформен единствено от интересите на комунистическата партия. Както и  по времето на комунизма, те и днес демонстрират силно желание да налагат своето, макар и ограничени от налагащите се демократични правила. Задкулисния живот е тяхна слабост и страст. Откритостта, тоест прозрачността, им е непозната, защото тя никога не е била част от комунистическите методи. Отнемете им конспиративността и те ще станат безвредни като овце; отнемете им органите за репресии и те ще се окажат на бунището.

«Младите», това са децата им или роднините на старата партийна помия. Да ги опишем с техните собствени думи (в случая думите на Кунева): «ПРЕЗИДЕНТЪТ Е ЛИЦЕТО НА БЪЛГАРИЯ ПРЕД СВЕТА, А НЕ ПРОТОКОЛЕН ПРИДАТЪК КЪМ ГЕРБА И ХИМНА...», тя намира за важно «ПРЕЗИДЕНТЪТ ДА ПОЗНАВА ПОЛИТИКИТЕ НА ЕС И ДОСТОЙНО ДА ПРЕДСТАВЯ БЪЛГАРИЯ».

Тя щеше да е много за вярване, ако беше направила тия изявления много по-рано – тоя президент е на власт вече втори мандат. Въпрки това тия думи звучат като шамар по самодоволната мутра на ченге номер едно и ние очакваме присъщата му ответна реакция на отмъщение. По-важно е обаче българите да се замислят за това как един такъв придатък към герба и химна успя да избута два мандата, и то без да познава политиките на ЕС!

От тая фронтална атака можем да си направим извод, че като представител на децата или роднините на старата партийна помия Кунева, както и всичките й останали съвременници, са гледали с жадни очички към Европа, към модите, магазините, стандарта на живот, образованието, културните институции, че са им писнали селянията и калтащината на бащиния  им комунизъм и не на последно място че са гледали на Русия като на допотопно чудовище, заглобено в собствената си безизходност, докато бащите им са лазели лицемерно на колене пред Москва, за да пращат децата си на Запад за европеизация.

Поколението на тия наследници не е възпитано в доктринерния дух на комунизма, чиято гнус се лееше върху главите на обикновения българин за десетки години. За разлика от агентурата на президентурата, те не се чувстват застрашени от «западно влияние». Напротив, Кунева е доста безкомпромисна когато казва, че «НЕ ВЛАСТТА Е ВАЖНА, ЗА ДА БЪДЕШ ЧУТ, А ГЛАСЪТ», че «ПРЕЗИДЕНТСКАТА ИНСТИТУЦИЯ ТРЯБВА ДА ПОВДИГА ЗАВЕСАТА НА ВЛАСТТА», като стига до най-голямото си обвинение, че «ИМАМЕ ДЕФИЦИТИ НА СМЕЛОСТ, КОМПЕТЕНТНОСТ, САМОЧУВСТВИЕ, СВОБОДА, ОТКРИТОСТ, СПРАВЕДЛИВОСТ.

На пръв поглед това са безпрецедентни присъди за сегашната власт, и то безнаказани – гарга на гарга око не вади. Един вариант за нейната безапелационност е да пробие цинизма на обезверения български гласоподавател с необичаен речник или с декларации за непартийна обвързаност. Другият вариант  е срама от жалкия международен образ на България, и специално от показната парвенющина на премиер и президент, и двамата различаващи се само по кройката на костюмите си. Като представител на поколението на партийните вероотстъпници тя няма много избор нагоре по пътя към властта: парите са окрадени и изпрани, кражбите са узаконени, държавата все повече прилича на владение на Ал Капоне, откъдето изходът е само бягство.

Жалкото е само че българския антикомунизъм е представен само в ембрионална форма и няма никакъв шанс за организиран глас, така че гаранции за отговорна власт няма.