Страната на неизвестните извършители

            Нека сега пак има засегнати, ако някой – включително посланик на чужда държава, констатира, че в България е налице двойно правосъдие. Едно – за бедни, и друго – за богати.

            Състав на Софийския градски съд осъди жертвата на пиян шофьор да заплати на него и на застрахователната му компания 21 хиляди лева, на колкото възлизат разходите по делото. На въпросното заседание по същото това влачено две години дело съдът отхвърли иска на жертвата срещу застрахователната компания на пияния шофьор за имуществени вреди на стойност 189 254 лв.

            Жертвата и пияният шофьор са ясно разпознаваеми, но нека пак да кажем кой кой е. Жертвата е Мануела Горсова – едно българско момиче, което стана известно покрай автомобилната катастрофа, съсипала живота й. Катастрофа, предизвикана от пияния шофьор – известния състезател по фигурно пързаляне и световен шампион Максим Стависки.

            Искът бил неоснователен и недоказан, според съда. А може би „наказанието” на жертвата не е било достатъчно и затова да е нужно още.

            И сто очи като Аргос от гръцката митология да имаш, щом си решил да не видиш нещо – няма да го видиш. Независимо въз основа на какви параграфи и алинеи се обосноваваш, прекалено цинично е да откриеш някаква вина у жертвата. Прекалено цинично – дори по демонстрираните досега критерии за справедливост.

            В „Улицата” на Теди Москов имаше следния епизод. Тежкарят и собственик на скъп луксозен автомобил Христо Гърбов „съветваше” примирения неизвестен човечец Кръстю Лафазанов по следния начин: „Начи, видиш ли ме, че идем – бегаш, бегаш. Бегаш, щото газим, ей!”.

            Не толкова отдавна някой ни съветваше, ако в заведението, където сме - влязат „добре облечени бизнесмени” с охраната си – ние да излезем. Всичко това е издържано в духа на „добрата” традиция, че делото на давещите се е дело на самите давещи се.

            Да, известните хора са разпознаваеми – спортисти, политици и др. Преди време в скандинавска държава полицай „посмял” да глоби самия министър-председател за превишена скорост. Глоба, която последният безропотно платил. По-вероятно полицията там би имала сериозни неприятности, ако посмее именно да не глоби някого за нарушение – пък бил този човек и министър-председател.

            Полицаите, спрели пияния шофьор малко преди катастрофата, са разпознали в него шампиона, любимеца, човека – донесъл толкова радост на България. Ако не го бяха оставили да продължи, можеше да е по-различно.

            Мануела нямаше да съществува в „персистиращо хронично вегетативно състояние”. Диагноза, която безпощадно и трайно я заключва извън нормалния живот.

            Всеки знае, че „Престъпление и наказание” е роман от Достоевски. Ако не го е чел, поне знае за какво що-годе става въпрос. Там героят осъзнава, че му е невъзможно да продължи след това, което е извършил. Не и преди да мине през изкупление и наказание. Затова приема второто с облекчение – защото то е билета му за живот след престъплението. Чувства се длъжен да плати неговата цена. Така е редно според него, така вижда нещата. Не само заради закон и правосъдие.

            Отвъд конкретния случай, избягването на наказание след престъпление с всякакви изобретателни средства е тежко бреме дори за несъзнаващите го. Дори да са останали незастигнати от възмездие и да изпитват отегчение и обида от това да се припомня вината им. Дори да проявяват крокодилска готовност да я поемат само с мезета. Дори да са ги обявили за „неизвестен извършител”.

            Категорията „неизвестен извършител” приютява с готовност съзнателни и непредумишлени престъпления. Приютява лична и институционална безотговорност, безхаберие и арогантност.

            Колкото повече безучастни и неми свидетели на наглост и безнаказаност, толкова повече наглост и безнаказаност в страната на неизвестните извършители.