УНИЖЕНИЕТО НА УНИЖЕНИТЕ

Според новината: «Въпреки анонса на Владимир Путин от януари 2008, че Русия е благоразположена за връщане на българските архиви, практиката показва друго. Оказва се, че още на 2 септември 2009 българското правителство е получило отказ от външното министерство на Руската федерация за връщане на оригиналната документация, иззета от съветското военно командване след 9 септември 1944».

Това, което руснаците са «благоволили» да ни върнат, са копия и то на наши разноски. За някои материали не се знае дали се намират в Москва и дали изобщо българските архивисти ще бъдат допуснати до тях.

Коментарите за тая новина след пресконференцията на българските експерти са горещи до червено. И как не – докато останалите източно-европейски страни са прибрали завлечените си от сталинския кагебизъм архиви чрез преговори на държавно ниво, българите изпращат няколко архивари и историци да свършат каквото могат, и то потайно. Това според  датата става по времето на новото правителство на ГЕРБ, което с тая постъпка изглежда е искало да отбие проблема колкото се може по-бързо. Такива работи обаче ставаха потайно и набързо само при диктатурата на правешкия проруски раболепник, обикновено с възможноста  никой повече да не разбере нищо.

Въпросът опира до това действали ли са държавниците като държавници на суверенна държава или като традиционни руски влечуги? Нито Бойко Борисов, нито така наречения президент Гоце Първанов не са правели изявления по този въпрос, който от сега нататък по силата на тази новина е станал вече междудържавен проблем, независимо от това какво мислят тия двамата.

Унижението  изплува като естествена оценка на тая ситуация не само защото руснаците се будалкат с нас, а защото липсата на каквото и да е открито отношение  на сегашното правителство и на самия президент по въпроса с архивите поставя всички нас в положение да бъдем двойно унижавани.

Логиката на иначе парфюмираното ченге-президент Първанов очевидно не е способна да види унижената си нация от една завърнала се на власт кагебешка мафия. И което е така болезнено познато на всички за целите два мандата на тоя президент, за него държавата и нейната история е явно по-маловажна от потайните му връзчици с московските главатари.

Връщането на архивите обаче има и други, много по-важни измерения. Държавата, от която те са били ограбени без обяснения, не само губи огромна част от историята си, но губи и истината за себе си. Без тая история България е била държана под ключ, а Москва й е пускала  информация само толкова, колкото е искала. Само на тая база тя е могла да доминира над душите и умовете на българите. Те и досега плащат скъпа цена за невежеството си.

От тук възниква и въпросът защо досега комунистически мекотели като президента-ченге и премиера на сегашното правителство не са направили открити и настойчиви постъпки за връщането на българската история на правителствено ниво? Едно обяснение е, че тяхната комунистическа природа не им позволява да видят народа си като достойна нация. За комунизма, както много добре знаем, нацията не съществува – съществува само комунистическата партия. Веднъж подчинени на главенството на Москва, те не могат повече да приемат миналото като източник на познания, освен всичко свързано с тая партия.

Мозъците им не само не са реформирани, но има всички признаци, че продължават тайно да изповядват вярата си към Москва, независимо от сегашния курс в България. Тъй като коленете им винаги са били подгънати пред Москва, те не знаят и как да си  поискат архивите. Архивите не са тяхна цел, защото те са истината, а тая истина не е партийната истина. Предварителни уговорки за ограниченото им връщане между сегашния комунистически президент и премиера, от една страна, и бившите кагебисти управляващи днес Русия от друга, не са изключени изобщо.  Архивите по същество застрашават да се превърнат в най-големия компромат за комунизма в съвременната история на България. Русия фактически държи комунистическите  управници на България под залог, за да гарантира тяхното послушание, а може би и за да гарантира икономическото си проникване.

 Страхът на тези жалки хора да застанат открито пред народа си и да поемат политическата си отговорност ги приравнява ни повече, ни по-малко с предатели. Но те явно, както много от нас знаят,  ще се окажат предатели и ако архивите бъдат върнати. Това за тях е буквално въпрос на живот и смърт и затова те ще отлагат колкото е възможно повече.