Осквернителите на България

Рядко, много рядко можем да видим толкова красноречиво доказателство, че България не е реформирана, нито пък демократична страна. Доказва ни го един списък, ето го:

Български антифашистки съюз /БАС/

Съюз на ветераните от войните

Съюз на военноинвалидите в България

Съюз на сержантите и офицерите от резерва и запаса

Национално движение русофили

Форум „България – Русия”

Федерация за приятелство с народите на Русия и ОНД

Фондация “Устойчиво развитие за България”

Дружество „Александър Невски”

Федерация на съотечествениците

Българо-руска търговска Промишлена палата

Българо-руски клуб „Шипка”

Съюз на българските писатели

Славянско дружество в България

Съюз на архитектите в България

Дружество „Найден Геров”

Съюз на филмовите дейци

Съюз на българските журналисти

Това са “гражданските” организации, които са подписали тъй наречената Декларация по повод оскверняването на Паметника на Съветската армия в центъра на София. Всички те – целокупно и задружно – се възмущават от “оскверняването” и “кощунството”, извършено над сюблимния паметник; от тази шепа недостойни хора, които “се опитват да внесат напрежение, да разстройват отношенията ни с руския народ”. Всички те вкупом поднасят “своите извинения на руските хора” и ги уверяват, че “в България обичат своите братя руси и дълбоко почитат паметта на руските и съветски войни!” Всички вкупом дават обет, че “както „Альоша” стои в гр. Пловдив непоклатим, така и в София ние няма да позволим да се осквернява паметта на героите, дали живота си за Победата над фашизма”.

Това обаче е още нищо – взрете се само в призива: “Ние призоваваме всички творчески съюзи, обществени организации, сдружения и фондации, които имат отношение към запазване на историческото ни наследство, всички религиозни организации, начело с Българската православна църква, да застанат заедно с нас срещу вандалите и осквернителите.”

И още – в настояването “незабавно държавните органи и Столична община, да включат паметника в системата за охрана и да инсталират камери за наблюдение около него, за да не се повтарят за пореден път тези недостойни за нацията прояви”. За това настояват руско-българските родолюбци... всички вкупом.

В предишна статия иронично предположих, че защитниците на паметника на армията, която окупира България и ни донесе полувековен терористичен режим, чиито последствия не сме преживели и до днес, ще наложат денонощна охрана и ще издигнат стена около сюблимния си изтукан, за да го опазят от вандалствата на несъгласните с неговото доминиране на българското обществено и политическо пространство. До този Оруеловски вариант има само една стъпка: тук вече искат системи за охрана и камери за наблюдение. Искат всички вкупом.

Сигурно ви е направило впечатление, че твърде често повтарям “всички вкупом”. Нека обясня защо – защото редом с разните изкопаеми, на които се е разроил някогашният АБПФК (Активни борци против фашизма и капитализма – за тези, които не са били свидетели на това време) и множеството руско-български съюзи, наобикалящи яслите на руското посолство, тук са и българските писатели, българските архитекти, българските журналисти. Или поне тези от тях, които още не са захвърлили членските си карти в допотопните “творчески съюзи”. Тези същите се водят интелектуален елит на нацията ни – и искат “охранителни системи” за символа на социализма в България! За какъв преход към демокрация може изобщо да става дума тогава? И за какъв интелектуален елит?

Та те, горките, не могат дори да мислят с главите си. Цялата им декларация е съчинена от мужишката чутура на посланик Исаков: това е неговото мислене, неговият речник, неговата поръчка, която тези господа – българските писатели, архитекти и журналисти – безропотно изпълняват. Ако прочетете протестната нота на същия този Исаков и коментарите на раболепната руска преса, няма как да не забележите, че тази убога декларация е просто тяхно продължение.

Всъщност тя е нещото, което осквернява. И осквернява България, не нещастния обелиск, щръкнал над родната столица.

Тези хора не живеят днес. Тях просто ги няма – те обитават своето минало. Миналото, в което са били отглеждани като привилигирована каста, за да обслужват партийната машина за мачкане на човешки съдби. Поради което не са смогнали да забележат какво донесе любимата им Червена армия в България.

Донесе хилядите убийства без съд и присъда – дни след като пресече границата ни, когато България вече бе обявила война на хитлеристка Германия.

Донесе тъй нареченият “Народен съд”, произнесъл над 2000 смъртни присъди – срещу 19 в Нюнбергския процес.

Донесе десетките концлагери, в които убиваха с тояги, хранеха с трупове свине – и в които гаснеше цветът на българската нация.

Донесе опростачването и обезмозъчаването на България, чиито печални последствия виждаме едва днес.

Донесе безумни индустриални програми и погроми, които завлякоха проспериращата преди войната държава на икономическото дъно.

Донесе ограбването на страната ни, източвана през валутни програми и външнотърговски дружества – едно ограбване, намерило своето закономерно продължение в криминалния български преход.

Донесе просташкия смях на Тодор Живков, чиито екове и до днес долавяме зад лустрото на партократските чада.

Донесе двукратния опит да бъде зачеркната националната ни идентичност, като бъдем превърнати в 16-та съветска република.

Всичко това изглежда не ги тревожи тези вкупом-хора – тези писатели, тези архитекти, тези журналисти. Те си искат охраната и камерите за наблюдение – и по стар навик ломотят за милионите съветски воини, паднали в битката срещу фашизма. За тяхно сведение: в България има само няколко погинали по невнимание или от пиянство – или разстреляни за мародерство – други паднали няма. Но има десетки хиляди българи, загинали в битките при Драва, Вардар и маса други знайни и незнайни бойни полета.

Не техният паметник доминира над българската столица обаче. Доминира този, който е издигнат в чест на армията, прегазила страната ни и наложила на власт пионките на Сталин, за да се разпорежда с нас така, както му е угодно.

Списъкът, публикуван под тази декларация, е списък на позора. Г-да от писателския съюз, никакви писатели вие не сте. Просто сте руски измекяри, рубладжийски храненици – такива сте и такива ще си останете. Има и в миналото български писатели, които са се полъгвали по “дядя Ивана”, служили са нему – вярвайки, че по този начин служат и на България. Но страната си те не са предавали – и не с цветя са срещали руската армия, когато е прииждала към родните граници. Дори дядо Вазов, най-убедения български русофил, се отвърна с болка на сърце от своята стара обич, когато ножът на войната опря до кокала. Той има едно стихотворение “На руските воини” – помните ли го? Да ви го припомня – понеже редовно заличавахте паметта за него така, както наетата от вас фирма смъкна боята от позорния паметник:

О, руси, о, братя славянски,

защо сте вий тука? Защо сте

дошли на полята балкански

немили, неканени гости?

Желали би вас възхитени

да срещнем со сълзи и с китки…

Но идете вий настървени,

на грозни зовете ни битки!

Желали би вас да прегърнем

и тоз път сърдечно, горещо.

Но взорът ви свети зловещо…

Как ръце сега да разгърнем?

О, руси! Аз друг път ви славях

за подвиг велик и чудесен,

високо ви ликът поставях

във мойта душа, в мойта песен!

Вий някога знаме Христово

развяхте за благо човешко –

строшихте ни игото тежко,

а днеска ни носите ново!

И пак не ви мразим (не крия:

обича ви още народа);

но любим и свойта свобода,

стократно пò любим я ния.

За тоз кумир ние се бием

и с чужд, и със близък упорно

и няма ний врат да превием

пред никакво иго позорно!

О, колко ви, братя, жалея!

О, как би желал, братя клети,

свобода и вам, и за нея,

кат нас да живейте и мрете!

Ето така се обича Русия. Ето така се обича България. Не като вас, осквернителите.