КАНОНЪТ НА КЪРТИЦИТЕ

Нов транш от мастити интелектуалци /Валери Стефанов, Симеон Хаджикосев, сем. Шурбанови, както и други професионални литератори/ сътрудници на Държавна сигурност, бе измъкнат на светло от Комисията по досиетата. Повечето гузно замълчаха, други надменно отказаха коментар, някои може би вече пишат отворени писма с някакви пояснения, подобно на проф. Богдан Богданов. Всичко това стана на фона на игривото пребоядисване на паметника на червената чума в София.

Че комунистите  не искат да влязат в крак с времето, пролича от неадекватната реакция на възмутени граждани, позоваването на историята и европейския прогресивен опит, каквото и да значи това. Дежа вю. По стар комунистически  табихет се придърпва и обсебва позицията на нормалността. Нормално  е техните комунистически паметници да са светини, всяко друго мнение или действие е “вандалщина”, “уродство”, или каквото и да е там от комунистически лексикон.

По въпроса обаче за  другарите си доносници комунистите защо ли замълчаха като бълха в гащи – то е ясно, че това тяхното сътрудничество, щатно или доброволно, на ДС е родолюбиво дело. Такова било времето демек. Възродителско.

Преди време някой пусна в пространството, че махат от читанките “Аз съм българче” /комунистите пускат инсинуации, за да ги опровергават сетне яростно по медиите/. Всъщност нека кажем, че в крайна сметка това е едно съвсем елементарно стихотворение, на което се приписват чудотворни качества на щамповъчно устройство за българи. Ако обаче някой го каже високо – насреща скачат какви ли не, но няма да чуете позицията на истинските автори на канона, тези, които стоят в сянка по катедри и факултети. Но тук е скрит и отговора защо у нас не се цени истинската литература, тая с общочовешка значимост…

Как ставаше кадруването в университетските катедри и защо комсомолските тарикати винаги пробиваха академичните комисии, днес не е трудно да се отговори. Но пак това ставаше по линия на нормалността, нашето момче или момиче, благонадежният напорист кариерист, този, които няма да предаде делото на Партията.

Впрочем изглежда приемането на писане на доноси за колегите си е било съвсем в реда на нещата, начин да докажеш благонадежността си, съчетана с възможността да получиш възможност за удържим професионален възход. При писателите и литераторите, вече писах преди, този двоен стандарт на писане на уж истината за нещата, а след това на подмолния донос, предназначен за ниски рецептивен хоризонт на ченгето, създава усещането за шизофрения.

Всичко е относително за тях, ако пилатовски перефразираме техния Ленин. Писателите, надзиравани от комунистическия трейдюнион СБП /основан от Вазов в 1913г., оглавяван днес от доносник на ДС/, и от друга подпирани от комунистическия литературен канон-пантеон, бяха в позиция на непрекъснато ослушване за това накъде ще духне червения фронт. Дворцовото си арго, т.нар. езоповски език, стари писателски курви днес титулуват като скрита съпротива срещу режима.

            Ползването на интелектуалци за велемъдри съветници / с такъв статут при правешкия самодържец Т. Ж.  например беше проф. Тончо Жечев, автор на Българския великден и други митопанегирични творения за т.нар. българско Възраждане, изопачения на най-българскато време, което сетне и легна и в основата на Възродителния процес/ бе перфидна практика, която бе възродена отново при Първанов, който изпонагради заслужилите старопланинския ордени и медали. Разбира се, днес Гоце няма ония възможности за раздаване на синекурки по литературните редакции и парични премии, преди член Първи на комунистическата конституция да увисне страшна сила, но реставрацията, която се опита да прокара в двата мандата, рециклира и окуражи тези /онези/  умонасторения, чийто извява наблюдаваме днес пред паметника на съветския окупатор и донор на власт за местната номенклатура.

            Двойният стандарт се изявява и в друго – писането на възхвали за чекисти, стахановци, ленинисти и прочее, които повечето творци от Априлското поколение, днес не обичат да им напомнят. Но неръкотворните им паметници стоят в архива  – нещо повече, бяха част от канона.

            По съществено е какво да се прави с литературнокритическите творения, стожери на литературния канон. Възходящото академично кариерно развитие винаги се бележи от тежки “трудове”, които укрепват канона. Това е несъмнено. Днес виждаме, че успоредно се е пишела и позорната литературна история и на доносите, често дегезирани като експертните оценки на полза роду…

            Впрочем да изоставим езоповия изказ и да попитаме директно: Какво се изучава днес в българското училище? Нека припомним, че хората, които коментираме днес, са автори и на учебници и христоматии по литература, /което е и доста доходоносна деятелност между впрочем/. Те са автори и на романи и стихове, освен че са литературни професори – при това сочени за образец, когато попаднат при разни журита, които също са потопени в същата корумпирана атмосфера на най-новата българска духовност. Тези хора ще продължат да бъдат в публичния ерос, ще формират мнения, преподавайки, ще снизяват делото на действително талантливите представители на българската словесност, за които те са с ампутирани сетивност. Защото е цинично да се налага старите критерии, маскирани като отвореност към новото, към някакво cool битийстване, онанирайки със словеса…

            Далеч съм от идеята да ги съдя, а и е противно да се заниваме с такива – в личен план всеки е избрал поведението си, при това в област, в която това не минава без последствия. Но и по-нататък тези хора ще живеят из между нас, шпионираните от тях и описани съгласно нормативите на социалистическия канон в досиета. Днес някои биха отричали, но в подмолните си писания, предназначени за тайните служби – те са били точно това – посредствени соцреалисти, жалки съчинители, слугуващи срещу сребърниците на властимющите. Къде и тук високата литература с нейните идеали, къде е етиката на изстраданото слово во истината, когато си пълзял като екарисажен плъх под уровена на фелдфебела от милиционерския участък?  Позор!