МИТОВЕ ОКОЛО ФОРМИРАНЕТО НА БЪЛГАРСКА/ТА НАЦИЯ

            В профанния живот свикваме  да приемаме безкритично схемите на историци, социолози, т.нар. “народопсихолози”,  та дори на журналисти и пиарспецове. Така, както векове наред е било очевидно, че Слънцето се върти около Земята, а не обратно, както е в действителност. Нещо повече – човек е склонен яростно да защитава заблудите и предразсъдъците си, както ясно се вижда например при т.нар. “религиозни” люде; всичко това можем да припишем като цяло на човешката природа, въпреки че и тя е проблематична и непостоянна величина; и съгласно тази природа, човек е склонен да поддържа определен брой илюзии, които гордо нарича “вяра”; доколко това е позитивно в нашето съществуване е друг въпрос…

            Очевидно е и желанието на човека да вижда в света подредба и предвидимост, въпреки че физичните изследвания ни насочват на по- различни изводи за космоса…

            За формирането на всяка нация са необходими няколко условия. Освен общ пазар, трябва да има общ език, фолклорна култура, и пр. Обединяващите митове за “бащите на нацията” наблюдаваме навсякъде. Ако пък липсват, то те биват измисляни и доукрасявани от благодарните потомци и “следващите поколения”. Безспорно т.нар. Възраждане е сакралната и митогенна зона на “българското”. И точно там “розовите” представи и краски не се пестят. Умилително…

Но точно там са и най- устойчивите заблуди, които като че ли не подлежат на рационална рефлексия. Ето някои от тях. Първо, че има някаква постъпателна съществена връзка между старобългарската религиозна книжнина и новата българска литература. Телеологическата предопределеност на появата на Ботев, като начало на всички начала в поезията - и писанията на  разни полуграмотни “православни скотове” из манастирските изби. Така и образованието: новото модерно светско образование се свързва с някакви си килийни школи, където се  с пръчка се налагат религиозни догмати…

Същата схема наблюдаваме и при развитието на революционното движение за освобождение; едва ли не поповете са тези, които поставят началото му. Всъщност новата буржоазия, а не религиозните лица, предизвикват промени в богослужебния език. Понеже и църковнославянския не е по-разбираем от гръцкия, явно мотивът е бил друг за “конфликта” между българи и гърци, с който Портата се е забавлявала.

По-същественото е друго обаче – дъмпинговия внос откъм Европа на това, което днес наричаме “изконно българско”. Но да се върнем на самият термин /Българско/ Възраждане – правилно ли е избран и не е ли по-подходящ терминът Просвещение? И трябва ли “побългарявянето” на чужди текстове да се счита въобще за “литература”, а не за най-тривиално плагиатство?

“Сериозни” изследователи вземат на сериозно т.нар. “даскалска поезия”, а всъщност става дума за графомания. Като графомания могат да се определят дори и част от текстовете на Вазов в поезията. Но най-плътните заблуди, струва ми се, витаят около т.нар. Вътрешна революционна организация. Всъщност такава май не е съществувала де факто. Верно, имало е някакви сбирки, някакви списъци, и някакво говорене в стил “въздуха трепери”, но в действителност повсеместно е било робското съзнание, с много ниска етническа осъзнатост.

Османската власт също не е деляла прецизно етнически “раята” в империята. Българската революционност е била по-скоро бабаитлък. А доказателство, че вътрешна революционна организация не е имало, виждаме в залавянето на Левски. Не се намират и десетина души, които да се организират и да го освободят.

Да се хвърля вината върху Димитър Общи също е несъстоятелно – така стихийно са действали всички т.нар. революционери. Да се търси постъпателност и връзка между т.нар. Априлско въстание и организацията на Левски от 1873г., също ми се струва пресилено. Ситуацията е друга, причините за надигането също са други.

А целта да има по-скоро масови репресии върху мирното население и освобождаване чрез надигане европейското прогресивно мнение, също изглежда смехотворна. Едва ли Бенковски е чувал за Виктор Юго или Достоевски, още по малко за Макгахан…

Предвидимият ефект на  бунтовническата дейност, от гледна точка на самите организатори, ги превръща в махленски цинични  макиавелисти. Както тогава, така и сега – наблюдаваме по-скоро прословутото българско разногласие и раздори на тази основа. Обичните травматични митове, които след това ни размахват и националисти, и комунисти, говорят за консенсус единствено в това отношение.

Впрочем подобни базови постановки са основата на официозния и нездрав патос, който пронизва всяко патриотическо и “родолюбиво” публично изказване. “Историята” е  оптиката към “българското”, и оттам и назадничавостта и овчия консерватизъм на “българина”, който определя общите условия на живот у нас. Дали у нас е възможен добър и смислен живот? Зависи кого ще попитате.