40 години патриарх Максим

Силвия Белева

На 3 юли 2011 се навършиха 40 години откакто патриарх Максим е начело на православната ни църква. По този повод на литургията, която отслужил в храма „Ал.Невски”, го почели с присъствието си президентът, председателят на Народното събрание и кметът на София.

Кметът - г-жа Фъндъкова, която след броени месеци ще се яви на избори, за да защити „титлата” си, ще предложи патриархът да стане почетен гражданин на столицата.

Събитието протекло при засилени мерки за сигурност. Освен президента и председателя на Народното събрание, на него присъствали още руският посланик в България, бившият министър-председател Симеон Сакскобургготски, депутатът Румен Петков и др. неслучайни люде.

Засилени мерки за сигурност вероятно е имало и когато навремето са отвеждали патриарх Евтимий на заточение. Когато търновци са се стекли да го изпратят, привиждайки в него духовния си водач. С усета за загуба пред поробителя, с предстоящото съществуване в рамките на завоювалата ги империя. Със съзнанието за официално загубена национална идентичност, вградена в нова чужда рамка. Тук мерките за сигурност са обясними.

Защо ли са били необходими сега, векове по-късно, когато са присъствали всичките „правилни” хора.

Ето и своеобразният отчет на юбиляра: „Вече 40 години съм скромен Патриарх български и Митрополит Софийски и с благодатната помощ и сила, изпълнявам отговорно църковното си дело. През този дълъг период от време съм се старал да държа руля на свещения кораб и по време на бурите. Не по мое желание, а по решение на Вселенския патриаршески синод, бях избран да пазя като зениците на очите си каноните и заветите на Българската православна църква.”

Хайде сега без неудобство да разтълкуваме посланието на избрано назначения през 1971 г. патриарх. Изпълняващ отговорно църковното си дело, вкарано в не дотам духовно русло от около 60 години. Русло, измело всякаква духовна същност. Русло, непризвано да защити българската идентичност и интереси, като полската църква например. За друго беше призвана опитомената и подчинена идеологически българска православна църква. А несъгласните с „опитомяването” й заплатиха с живота си и бяха заместени от угодни – не на бога, а на комунистическата религия „свещенослужители”.

Кой днес ще заточи някъде достопочтения „български” патриарх? А и налага ли се, след като жъне днес признание за дългогодишна вярна служба в подбран елитен кръг. „Рулят на свещения кораб” е завъртян в удобен курс и го води в мътните плитчини, където в безвремие дрейфува България – член на ЕС и НАТО.

Ето това безвремие, имитация и мимикрия се пазят като „зениците на очите”. Пазят се и затова нашата „Подкрепа” не беше полската „Солидарност”, нито пък патриарх Максим бе и е Карол Войтила. Не би могъл и да бъде.

Но би могъл да стане почетен гражданин на София – столицата на държава от ЕС.

Този патриарх не е като онзи, чийто паметник стои на ъгъла на едноименния булевард „Патриарх Евтимий” и „Граф Игнатиев”. От поп до поп има разлика.

Имам предложение. Нека процедурата за обявяване на патриарха за почетен гражданин на столицата се извърши пред паметника на съветската армия. При самата пъпна връв на „вярата”.

Иде октомври. Софиянци!!!?