ПО СЛУЧАЙ ДЖУЛАЯ

Николай Флоров

По стените на коридорите в началното училище висят портретите на партизани и партизанки, загинали, както казват, геройски за свободата на народа и за светлото комунистическо бъдеще. В клас едно старателно момиче в четвърто отделение рецитира с патос стихотворението «Балада за комуниста».

«Колко дена го били -

Ни дума, ни вопъл, ни стон,

но устата сгрешила,

сама промълвила - Антон...»

За да научи стихотворението, момичето го е повтаряло десетки пъти. То не си и дава сметка, че насилието вече се е настанило в природата му.

А накрая учителката иска от момичето да завърши с патос и приповдигнат поглед, така както изглеждат комунистите, когато говорят за народа и за пролетариата – с патос и приповдигнат поглед:

«- Не човек, а желязо –

просъскал агентът фашист.

Тихо мъртвият казал:

- Не, комунист!»

За новите поколения любители на свободата, за които Джулая е едва ли не оргазмено преживяване - да поясним, че омразническата фашистка полиция е била и мъчила хванат партизанин, но той не издал другарите си, а само собствения си псевдоним. Не, греша – не той е издал партизанското си име, а устата му сгрешила.

А сега от далечината на времето си викам: били са го, за да му дойде акъла в главата, понеже комунистите са известни с това, че главите им трудно увират. Или поне така са ни казвали. Готови били да умрат за идеите си. Готови били да им извадят ноктите, да ги горят с нажежено желязо, но да не предадат вярата си, да скачат пред амбразурите, за да запушат с телата си огъня на вражеските картечници и да гният в затворите.

А сега си представете, че партизанинът-комунист Румен Петков е хванат от полицията и там го бият с дни, вадят му ноктите и му горят месата с нажежено желязо, слагат му сол в раните и язвите му гноят и текат по ботевски, но той никого не издава и полицаят-мъчител казва: «Не човек, а желязо!» А Румен Петков като бере душа с поглед в бъдещето казва: «Не, комунист!»

Ако Румен Петков не ви е достатъчен като геройски образ да ви убеди в непреклонната вяра на комунистите, тогава вземете Гоце Първанов, представете си как му вадят ноктите, но от него ни дума, ни вопъл, ни стон.

За повече убедителност си представете и партизанката Емилия Масларова в ръцете на полицията, но си я представете без грим, без френски парфюми и без бижута, тоест като истинска комунистка в позата не на човек, а на желязо - желязото като синоним на комунист.

Не се съмнявайте, че момиченцето, което рецитира, ще сънува как му вадят ноктите и как го жигосват с нажежено желязо, но то ще издържи мъките и, разбира се, ще оживее и няма да умре като Румен Петков, Гоце Първанов и Емилия Масларова, защото е момиченце и утре трябва да си играе.

Поетът Веселин Андреев не е и сънувал, че Румен Петков, Гоце Първанов и Емилия Масларова за пари ще обърнат всичките му идеали наопаки, ще прегърнат капитализма, ще зарежат комунизма, и ще пратят по дяволите и народ, и пролетариат, и селяци.

А Георги Марков пък като се поровил в полицейските архиви и разбрал, че всичките ония партизани и партизанки по стените на коридорите на началните училища, съвсем не са от желязо, а са плакали и пищяли като безпомощни деца и са търсели майка си за помощ и не са искали да умрат, защото са се страхували от смъртта. С една дума, не са били от желязо. От желязо ги е направил само поетът. Така че Георги Марков е направил голяма грешка като е дал на комунистите човешка плът, а не желязна, и затова си е платил с живота. Какъв зян!

Работата е, че и поетът (що за наивник?) също заплатил с живота си. Какъв зян! Та ето затова аз и досега се чудя защо агентът фашист е трябвало да ги бие, когато се е мъчел да им набие акъл в главите? .

Вие как мислите?