Втора употреба

„Сензация! – Жан Виденов най-желан за президент. Жан Виденов е най-желан за президент от ляво ориентираните българи. Това показват номинациите на новоучредената формация ЛОС (Леви обединени сили). Разочарованите от Георги Първанов и БСП социалисти, комунисти и работническо-селски кадри искат не просто реабилитация на бившия лидер на БСП и премиер Виденов, а издигането му на поста държавен глава. Той е неопетнен, доказано некорумпиран, чужд на олигархични кръгове и никога не е предавал обикновените хора, категоричен бе Иван Генов, лидер на Нова левица, пред „Торнадо”.”

„Сензацията тази пролет – сандали на високи токове? Седемдесетте години от миналия век отново са на мода. През предстоящата пролет модният диктат, освен дънки, предвижда и сандали на високи токове с определена форма. Тази пролет токовете приличат на тухла, поставена от пръстите до петите. Всички видове са много удобни и без съмнение жените от цялата планета ще обикнат тези обувки и с удоволствие ще носят новата модна тенденция. Освен с дънки тези сандали може да се носят с дълги поли и такива, които покриват коляното. С други думи може да се комбинират с всички тоалети от сутрин до вечер.”

Модата, според Оскар Уайлд, е форма на грозота – толкова непоносима, че се налага да я сменяме след всеки сезон. Политиката също е форма на грозота – толкова непоносима, че се налага да я сменяме след всеки мандат. Практичните партии решават този проблем по същия начин, по който го решават практичните кокетки – имат си четири-пет различни шапки, една от тях все ще е на мода. И ти с шапка по последна мода, казах на една такава жена. О-о, рече тя, имам я от толкова много години, че вече идва на мода за четвърти път. Жан Виденов идва на мода за втори път, без да е положил каквото и да е усилие, освен да престои в гардероба. Фактът, че е пожелан за президент щеше да е странна приумица, ако подобни на Виденов местни политици не бяха също така пожелавани за кметове. Възможно ли е жанвиденовподобните да идват на мода?

„Виж какво правят гърците, ако бяхме като тях, щяхме да сме по площадите и животът ни щеше да е по-различен” – колко пъти чухте през последната седмица подобно изявление? За добро или зло, не сме като гърците. Това, което правят те, е техният начин. Нашият е по-различен – нашата история се движи от нарастващо и зреещо в тишина чувство за морална непоносимост. Количественото натрупване на морална непоносимост води до качествено изменение в обществена енергия, която се задейства по време на избори. Към която и промяна в българската история да погледнем, ще видим, че тя е предизвикана не от животозастращаващо гладуване, животоотнемаща война или революция, а от живот, отровен от нещо, което повече не може да бъде понасяно. В цялата си история българите никога не сме знаели как искаме да живеем, но винаги сме знаели, когато повече не искаме да живеем така.

Гръцкият гняв е на площадите, българският е във въздуха – вдишваме и издишваме го, предаваме си го един на друг по все още неизобретена технология. У нас най-сигурно е онова, което никъде не е съобщено, но всички го знаят. Като че ли съществува някаква безжична, безхартиена, безгласова медия и всички българи са нейни читатели, слушатели, зрители. Който иска да владее България, трябва да знае какво пише, какво се говори в тази информация, вдишвана и издишвана по всички български улици и площади, офиси и домове. А там обикновено пише името на вълната, която си отива – поради морална непоносимост. И на вълната, която идва – тя пък е противоположното на онова, към което е натрупаната моралната непоносимост.

На първите демократични избори за местно самоуправление  през октомври 1991 година моралната непоносимост беше към тоталитарното управление. Вълната, която трябваше да го помете, да изчисти нравите и да проветри обществения ни живот, носеще името СДС. Тогава общини с общо население 6 020 000 души избраха кметове от СДС. Вярно, че 120 общини от общо 273 в страната избраха кмет от БСП, но общото население на червените общини беше само 2 077 000 души. Степента на морална непоносимост към ограничениченията на тоталитарния живот беше различна в провинцията и в София. Но като цяло България каза: „Нека дойдат демократите!” Тогава България все още не знаеше, че думата демократ не означава нищо, абсолютно нищо. Тя само си мислеше, че демокрация звучи обещаващо и точно противоположното на морално непоносимото минало на тоталитаризма.

Българските избори действат като двутактов двигател, чийто механизъм се свежда до: първи такт „така повече не може, втори такт „ да опитаме иначе”. Още по-точно: тия вече ги видяхме – да видим сега ония. Като в това има повече отричане и наказание за „тия”, отколкото рационален избор на „ония”. В тази незряла игра на чувства предизборните платформи са излишни усложнения. От приличие партиите ги стъкмяват (преписват), хората не ги четат, избраните не ги изпълняват, избирателите не ги държат отговорни за това. Тихо, да не събудим българите – било написано на плакат на гръцка демонстрация. Както се оказа по-късно, нямало такъв плакат. Информацията тоест е невярна, само правдоподобна. Но не и съвсем правдоподобна – ние не спим, ние дремем в очакване на следващата вълна. И докато дремем, предъвкваме  кошмара на моралната непоносимост.

Прескачаме няколко вълни, които се разбиваха във вълнолома на ту „тия”, ту „ония”, и идваме до жълтата вълна през 2001-ва, на която пишеше „те успяха навън, ще ни оправят и тук, вътре”. Предизборната платформа на Симеон Сакскобургготски се свеждаше именно до тази една дума – оправяне. А гаранция за претворяването на програмата бяха няколко момъка, които бяха успели да се оправят в чужбина. Жълтата вълна беше толкова кротка, безлична и приспивна, че дори не даде енергия за следваща вълна. Изборите през 2005 година преминаха под знака на безразличието „да се оправят както знаят”. И те се оправиха в съотношение 8:5:3.

Нямаше как следващата вълна да не е пълна противоположност – силна, помитаща, възмездяваща. Прекалено много се беше насъбрало за почистване. Тази работа можеше да свърши някой със силна ръка, наше момче, прякодумец, закален в бой и всичко останало, което се сещате, че е Бойко Борисов. Малко по малко обаче започна да става ясно, че ръката може и да е силна, но не удря; преките думи градят повече личната легенда отколкото общия ни живот; а възмездието е мисия невъзможна, за което е виновен Монтескьо, защото е разделил властите на законодателна, изпълнителна и съдебна и всяка от тях е независима. Идват избори, но на хоризонта – никаква вълна. Равно море от морална непоносимост към всичко предишно.

Това е доста сложна ситуация за българския избирател. Демократите се оказаха тоталитарни, родолюбците – непатриоти, компетентните – невежи, социалистите – антисоциални, царистите – царедворни, а герберът – това пък не го ли знаехме? – не е цвете за мирисане… Това ми напомня за разговор, в който мексиканка ме попита какви правителства са управлявали България през последните двайсет години. Различни – казах, – демократически, социалистически, центристки, коалиционни, а при вас? „При нас еднакви – каза тя, – все корумпирани.”

Ако си помислихте, че и при нас е като в Мексико, не сте прави. Още по-сложно е – на нас ни тежи не само едно настояще, а и едно минало, ние все още не сме престанали да броим агентите на Държавна сигурност, но и вече броим апартаментите на всеки, който се кандидатира за бъдещето. Не яхтите, не хотелите, не концесиите. Апартаментите – това е българската мярка за устройване в живота, това е овеществената представа за грабеж. Апартаментът е българският мащаб за имане. И ето че задаващата се вълна за тазгодишните избори започва да оформя своя надпис: „Поне да не крадат!”

Видяхме, че не могат да се сработват. Видяхме, че са некомпетентни. Видяхме, че не им пука. Но поне да не крадат. Като кого, като кого…? Като Жан Виденов, например. „Сензация – Жан Виденов най-желан за президент!”, написаха медиите. Колкото сензация на фона на миналото, толкова закономерност на фона на настоящето. Днес ние не си задаваме въпроса кое е по-голямата опасност –  една обща Виденова зима или нечии шест апартамента? Виденовата зима е в миналото, тя беше причината за моралната непоносимост, на фона на която дойде вълната „Като няма кой друг – нека да е Костов!”.

Сега Жан Виденов е на гребена на вълната „Той поне не краде!”. Това нямаше да е повече от любопитна подробност, ако по места инициативни комитети и партии не се оглеждат за точно такива хора като Жан Виденов – не особено ярки, не доказано компетентни, но проверено некрадливи.

Оказва се, че на разработените от ГЕРБ критерии за кандидат за президент извън партията отговарят Филип Димитров и Желю Желев, проверените безсребърници. В Сливен кметът Иван Славов беше сменен преди 8 години от Йордан Лечков, защото футболистът беше пълна негова противоположност – ярък, успял, енергичен. Сега отвратеният от Лечков Сливен отново спряга за най-подходящ кандидат Иван Славов. Аргументът е „той поне не краде”. Такива са настроенията и в много други общини, нагледали се на безогледни кметски себеустройвания.

Всичкото това щеше да звучи много логично, ако не беше генерално сгрешено. Сгрешено в зародиш. Не е само личността тази, която може да гарантира прозрачността, компетентността, ефективността на управлението. Механизмът на властта и контролът на овластяващите,са тези, които могат да гарантират, че личността ще бъде поставена в условия, които да извлекат от личноста максималната прозрачност, компетентност и ефективност. Там, където няма ясен механизъм и контрол, започват да действат схемите, заговорите, конспирациите. Най-доброто доказателство за това е управлението на самия Жан Виденов и неговият жертвен край.
 

От: http://www.reduta.bg