Кому е нужен президент

Член първи на конституцията гласи: "България е република с парламентарно управление." Въпреки това има една важна политическа институция, която озадачава със съществуването си – президент на републиката. Тя е създадена като израз на осъзнатата необходимост за баланс между институциите.

Или поне така се твърди. Съществува сериозен разнобой по въпроса дали България е парламентарна, полупрезидентска, парламентарно-президентска или президентско-парламентарна демокрация. Причината за това объркване са правомощията на държавния глава, които далеч надхвърлят тези на чисто парламентарни републики. Освен това той се избира с директен мажоритарен вот.

Кандидат-президентите като по написан сценарий повтарят, че съществуващите правомощия са напълно достатъчни. Засега. И Румен Христов, и Меглена Кунева, и Волен Сидеров се надпреварват  да изтъкват, че президентът няма нужда от повече правомощия. Изказванията на Борисов по въпроса също косвено демонстрират подобно отношение.

Румен Овчаров пък защити лансирането на Стефан Данаилов с циничното твърдение, че за позицията трябва добре подготвен актьор. След което заключи, че президентът така или иначе не бива да е натоварван с излишни правомощия.

И Първанов, и Стоянов в предизборните си обръщения твърдяха, че конституцията дава предостатъчно правомощия на президента, стига държавният глава да иска да ги оползотворява както трябва.

Тезата за "достатъчното" правомощия неизбежно се променя

след всеки новоизбран. Желев открито критикуваше в края на мандата си липсата на по-големи правомощия. Това не му попречи да се меси активно в работата на изпълнителната власт, какъвто е случаят със злополучните "Боянски ливади".

Стоянов също се намеси в изпълнителната власт, от което ни остана култовият цитат: "Иване, кажи си!" Първанов също редовно недоволства от правомощията си. Така всички президенти рано или късно започват да мечтаят за промяна на конституцията. Апетитът за власт е банално, но очевидно обяснение: той идва с "яденето".

Въпросът дали президентската или парламентарната република е по-стабилна е предимно теоретичен. Има обаче един по-голям и по-сериозен въпрос, който е чисто прагматичен – кому изобщо е нужен президент на България.

Привържениците на институцията издигат обикновено следните тези:
1. Президентската институция е балансьор в политическото пространство. Тя изпълнява функцията на противовес, който предотвратява натрупването на прекалено много власт в ръцете на правителството и на парламентарното мнозинство. С други думи, президентската институция е гарант срещу узурпирането на власт, както и срещу евентуална "диктатура на мнозинството".

Тази теза защитава президентът Първанов, който наскоро иронизира отказа на премиера Борисов да се кандидатира като "израз на осъзнатата необходимост от баланс между институциите, баланс на властите". Това е и привидното обяснение защо през 1990 г. българските "бащи на демокрацията" предвиждат президент - прецедент в българската политическа история – като "балансьор" на властите, като антиполюс и гарант на стабилността и демокрацията.

Явно конституцията не им е била достатъчна за тази цел.

2. Президентската институция е израз на дълга традиция на т.нар. уестминстърски модел и е често церемониална. Вероятни застъпници на това обяснение изглеждат кандидатите за президентския пост днес. Те се опитват да омаловажат формалната и неформална политическа власт, която президентът притежава. Без съмнение обаче всеки новоизбран рано или късно ще си смени позицията. Разбира се, това ще ни бъде представено като "неохотна" саможертва.

3. Президентската институция е плод на влиянието на САЩ след края на Студената война и желанието на политическия елит да подражава на "моралния" победител. Това не обяснява например защо Русия, загубила Студената война страна, също въвежда президентска институция.

4. Хората са свикнали да имат "бащица" и институцията на президента е отражение на нуждата от такъв митичен образ – персонифицикация на "бащата, закрилник на нацията". Вероятно литературоведи, етнографи и културолози ще намерят сериозни доводи за подобно обяснение.

Истината е, че България (а и останалите източноевропейски държави) се сдоби така скоропостижно след падането на комунизма с президент благодарение на опита на тогавашния уплашен комунистически елит да създаде изолиран остров на власт, който да предпазва интересите на компартията, в случай че преходът излезе "извън контрол".

Държавният глава е нещо като приемник на част от правомощията на секретаря на Държавния съвет и на генсека на Политбюро на компартията. Целта е той да бъде достатъчно независим от Народното събрание и да има правомощия при номинирането на Конституционния съд, медиите, разузнаването, войската и външната политика, и т.н.

В Полша например президентската институция е специално извайвана за Войчех Ярузелски. По ирония на съдбата не той, а Лех Валенса се възползва от нея. В Чехия днес президентът е осезаемо по-слаб от българския, полския, словашкия или дори унгарския си колега.

Но и това е с умисъл – безспорният претендент от самото начало там е бил Вацлав Хавел, виден дисидент и антикомунист. Важно е да се отбележи, че за последните 20 години правомощията на президента в повечето от тези страни са били прогресивно намалявани, не увеличавани.

Президентската институция

в България е нанесла повече вреди, отколкото ползи

"Боянските ливади" реално стоят зад провала на опитите за ранна декомунизация и за реална политическа и икономическа реформа. Желев беше инструментален и в съставянето на правителството на проф. Беров с подкрепата на ДПС, което буквално институционализира контрабандата, престъпността и дерибейството на "борците" в държавата.

Петър Стоянов също влезе в открито противоборство с Иван Костов по време на мандата на ОДС и така директно повлия върху функционалността на изпълнителната власт. Противоборството между двамата недвусмислено доведе до раздробяването на дясното политическо пространство и до скоропостижния залез на СДС.

"Балансирането" на сегашния държавен глава – от ролята му на архитект на тройната коалиция до кадруване му в съдебната система, използването на влияние за създаване на АБВ проекта – е неоспоримо. Неговата негативна намеса може да се види и в отказа му да се съобрази с декларацията на Народното събрание и да отзове посланиците доносници, и в задкулисното му кадруване в ДАНС, и в активната му роля за строежа на АЕЦ "Белене".

Разсекретените стенограми от срещите му с Путин показват липса на ясни външнополитически приоритети и на синхрон с основния генератор  – правителството, както и поразителна липса на независимо държавническо поведение спрямо Русия.

Въпреки тези примери защитниците на президентската институция повтарят като мантра, че легитимността на президента е по-голяма от тази на Народното събрание и на депутатите на което и да е мнозинство, защото той еднолично получава в пъти повече гласове в мажоритарен общонароден вот.

Но нека да не се заблуждаваме – проблемът на българския президент не е в личността му, а в институцията. Личностните характеристики не определят общата тенденция на деструктивната роля на президента; те само я допълват. Президентът, който и да е той, никога не е бил "балансьор" на политиката.

Институцията е изпълнена с противоречия, правомощията са прекалено големи, функциите – често ненужно дублирани. Исторически погледнато, ролята му в политическия процес на демократична консолидация винаги е била преобладаващо деструктивна. България няма нужда от такъв президент. Време е за преосмисляне на институцията и за конституционна промяна.

*Авторът е преподавател по сравнителна политология и международни отношения в университета "Мейджи" в Токио

От: http://www.dnevnik.bg