Безпаметно

Миналата седмица в Будапеща бе открит малък паметник на Роналд Рейгън. В официалното изявление на правителството като главна причина за дължимата благодарност се посочва помощта му за възстановяване на унгарския суверенитет. Мемориалът е на същия площад, на който се намира и паметник на съветските войски.

Унгария от доста време стои като пример за това как да обмисляме, анализираме и използваме миналото. Това нареждане на успоредни паметници ми се струва по-неудачна идея от създаването на музеите на комунизма, където са подредени и поставени за осмисляне неговите символи, знаци и артефакти.

Паметникът на Рейгън прилича на пореден рунд от надиграване за това кой и как да насити публичното пространство със своите знаци за последна историческа дума. Подобна динамика препраща и към малко позатихналата сага с паметника на съветската армия в София.

Съветският паметник дава образ, опредметява и дава привилегия на една конкретна идеологическа интерпретация на историята и прави това на централно място, което придава символика на града. Тя антагонизира малкото останала социална енергия и превръща мястото в поле на символна политическа битка.

Подобна ситуация няма почти никаква полезност с оглед осмислянето на историята от последните десетилетия и най-доброто решение е извеждането му в създаваното пространство за музей на тоталитарното изкуство, около който може да тръгне някакъв по-нормален разговор за миналото.

В момента паметникът стои като високоволтово политическо поле, което работи като енергиен ресурс за две унили политически тела. Човек, ако иска да подходи конспиративно би си помислил, че това е и една от важните причини да стои още на мястото си.

Цялото пространство се явява удобен символен терен за идеологическо презареждане, което обаче не произвежда смислен дебат, а просто вдига електричеството на антагонизираните групи. По този начин всичко си стои на политическа плоскост и не успяваме да направим никаква крачка по посока на постигане на някакво съгласие относно комунистическото минало и уроците от него.

Разбира си, отделните хора, родове и групи носят в себе си своя собствена историческа интерпретация и памет и тя е много важна. Но, ние имаме нужда и от по-общо разбиране и осмисляне на периода след 1944 година, което да споделяме като общество и което да отразим в някаква обща версия за историята ни.

Създаването на специално пространство, което подрежда предметите, символите и знаците на комунизма е част именно от подобно усилие. Разбира се, то не е напълно неутрално и отразява разбирането за тоталитарния характер на режима. В този смисъл, за неговите носталгици това е някакво символно отстъпление, „предаване на фронта”.

Смисълът на това начинание обаче е по-дълбок. От опита на страни като Германия и Унгария е видно, че подобно пространство е и повод за организиране на разговор за миналото. Той се мотивира от нуждата за обща приемлива история, която да се впише в историческия разказ на нацията за самата себе си, нуждата от придаване на елементарно историческо измерение в мисленето на съвременния човек, който е подложен на тежък натиск за живот „тук и сега”. В тези държави това пространство не е просто музейно, там има цяла инфраструктура от дискусии, представления, изложби, лекции. С други думи, там се води разговор за миналото.

След изрисуването на паметника бездействието отваря два възможни сценария. На практика този акт „отваря” металната повърхност по един доста радикален начин и нарушава окончателно усещането за недосегаемост, което все пак витаеше около нея.

Това няма да бъде променено независимо от действията по превръщането на района в обект на обществена сигурност и обгръщането му с електронно наблюдение. Първата възможност е цялостната композиция да стане терен за безкрайна поредица от смислови, цветови, символни упражнения и интерпретации. Втората възможност е тя да бъде оставена на материален разпад, което да я превърне в собствен коментар за епохата, която представлява. Разбира се, постоянното упражнение върху нея би ускорило този процес.

Дейността на общината по въпроса с паметника в момента преминава през идеята за „цялостно градско решение” на пространството. Управляващото мнозинство в София надали ще има кураж да разсече създалата се патова ситуация. По-скоро вървим към вариант на „намигване” с двете очи.

Паметникът ще остане физически и лявата част ще остане доволна, че фронтът е удържан, атака е отбита, честта защитена. В дясна посока, намигването ще дойде от „демократизацията” на градската среда чрез възстановяването на елементи от Княжеската градина и от „естетизацията” на средата чрез вкарване на цветови и игрови елемент в това пространство. Така, дясната част ще се надява на постепенното и максимално отнемане на смисъла на паметника в този нов аранжимент.

В подобен компромисен вариант сигурно и двете страни ще намерят повод за успокоение. Нашареният паметник обаче не е убедителна стратегия за осмисляне на миналото. Тя е по-скоро единствената моментна възможност за реакция на неговата продължаваща градска доминация, но не приближава особено към запълването на историческото общо празно пространство.

Извеждането му в отделно поле на осмисляне и разговор е по-полезното развитие, макар да е напълно лишено от актуален „куул”. Играта на „младите” върху него може да ги направи по-свободни (ако приемем, че това е основния им проблем), но ще ги държи все така безпаметни.

От: http://www.reduta.bg