Голямото политическо размиване

Някои навярно още се питат каква е била крайната цел на упражнението, свързано с довеждането на Симеон Сакскобургготски през 2001 г. и лансирането му като политик № 1.  Да – той спаси левицата от евентуален втори мандат на Иван Костов – което би я запратило в политическата маргиналия. И да – той направи първите стъпки към възстановяването на руското влияние в България, като реанимира замразения проект за АЕЦ „Белене“. И още веднъж да – откровено изпълняваше поръчките на политическите си спонсори – от типа на Васил Божков – Черепа и Илия Павлов. И отново да – опита се да обслужи наследниците на КГБ, като лансира за „координатор“ на българските тайни служби ген. Бригадир Аспарухов – главно действащо лице в ченжеджийския комплот срещу правителството на Филип Димитров – само че не му мина номера. И пак да – реализира няколко корупционни сделки с невиждани дотогава мащаби – една от които свързана с външния дълг на България.

Това обаче не е всичко. Това – бих казал – са само подробностите и страничните ефекти. Основната стратегическа цел на това въвеждане на нов играч на българския политически терен беше свързана с политическото размиване на дотогавашния двуполюсен модел. Иначе казано – със заличаването на политическата автентичност и разлагането на политическия морал.

Този модел между впрочем бе атакуван и обругаван години наред. Изписаха се тонове мастило в анализи и заклинания за неговата вредност. Цели армии от политолози и журналисти бяха впрегнати в ожалване на българското дередже, където – видите ли – липсвала либералната перспектива – с нейната целесъобразност и всепозволеност. Липсвала „коалиционната култура“, която позволявала всеки да се съешава с всеки. Властвала „синьо-червената мъгла“, в която, разира се, всички били маскари.

Ако някой си направи труда да хвърли един птичи поглед върху всички тези писания, няма как да не установи една специфична подробност – воплите срещу двуполюсния модел се носят предимно от левия политически спектър. И от някои ловки в боравенето с лактите момчета, които просто си търсят място под слънцето – независимо на каква цена.

При всичките си специфично български недъзи и изкривявания, двуполюсният модел имаше едно много важно качество, чиято липса изстрадваме днес: прокарваше ясна, незаобиколима межда между левицата и десницата. Лявото беше ляво и дясното беше дясно – поне по отношение на политическата воля за идентификация – и флиртът поежду им не беше допустим. (Съвсем отделен въпрос е какво съдържание се влагаше в тези определения.) По-точно казано – тези, които се опитваха да ренегатсват, плащаха тежка политическа цена: изчезването на цели политически партии като БРСДП на Дертлиев е доказателство за ефективността на тази именно межда.

С пришествието на Симеон Сакскобургготски тази межда изчезна. По същия начин изчезнаха и последните остатъци от политическия морал – оказа се, че целта оправдава средствата, но и самата цел деградира до откровени лични интереси, свързани с участието във властта; наградата на самия бивш цар днес е ясно видима – и се състои не от постигнати идеали, а от придобити незаконно имоти. Станаха възможни невъзможни преди това неща – като политическото уродство на тройната коалиция например, която събра под един покрив социалисти, монархисти и псевдо-етнически брокери. Стана възможно цялата десница да бъде отменена – и да бъде заменена от един политически шоумен, който не се свени публично да изразява възхитата си от последния комунистически диктатор, да обругава под път и над път партньорите си от ЕНП и да покрива политическите интереси на Русия в страната ни, работейки в полза на енергийните проекти, натрапени с политическата воля на Сергей Станишев и Георги Първанов.

Целият този процес на политическо размиване и разлагане продължава и днес. До този момент поне тъй наречената „традиционна“ десница спазваше някакво приличие и някакво остатъчно пхолитическо достойнство – и поне съвместните действия с бившите комунисти бяха трудно представими. Днес обаче се създават условия, при които е твърде възможно и тази межда да изчезне.

За това настоява – и то с жар, в апел към бившите си съпартийци Татяна Дончева: „В България се вихри откровен фашизъм, знам, че има определени среди в БСП, които искат коалиция с ГЕРБ на изборите. Но според мен естествен наш съюзник са традиционните десни партии, за да се даде отпор на ГЕРБ.“

Възможности „традиционните десни партии“ да се окажат естествен съюзник на бившите комунисти не липсват. Очаква се нов вот на недоверие този месец, който според левия лидер Сергей Станишев има две възможни модуса: „Още когато обявявахме нашите позиции по вот на недоверие, казахме, че има две теми, две сфери, където има крещящ провал на правителството. Едната са антикризисните мерки и техният провал, дори на самите проекти на правителството, на плановете на правителството, които са приети с подписа на г-н Борисов. Втората е - сферата на сигурността, правосъдието и вътрешния ред, защото всички виждаме и полицейщината, и нарушаването на гражданските права, и липсата на конкретни, видими резултати в борбата с престъпността и провала за Шенген.“

Вторият модус е споделим – според вижданията на традиционната десница. Или поне според вижданията на Иван Костов, който в спора си с Цветан Цветанов заяви дословно следното: „Аз мога да кажа само, че целият този дебат не ме разубеждава в твърдата ми убеденост да гласувам вот на недоверие, ако е насочен срещу господин Цветанов.“

Този вот на недоверие ще бъде поискан от БСП – което, изглежда, вече е без значение за Иван Костов. Ако бъде предприета подобна стъпка, в близко бъдеще не би трябвало да се учудваме, ако „тъмносиният“ лидер се окаже коалиционен партньор на левицата в някое бъдещо правителство. Оттам нататък вече наистина всичко е възможно.

Подозирам какъв потоп от възмущения и възражения ще се излее върху мен по повод тази хипотеза. Не че ми пука от това – но все пак съветвам всички, които не виждат нищо лошо в подобно взаимодействие при гласуването на предстоящия вот на недоверие, да си представят как биха реагирали на подобна възможност примерно през 90-те – или дори в първите години след изборния провал на десницата през 2001 г. 

Не че има нещо лошо в евентуалния провал на сегашното правителство – тъй като още от сега е ясно, че коалиционната формула, по която ще се състои следващото – все ден предсрочно или след края на мандата, ще роди нещо още по-уродливо и от него, и от предходната тройна коалиция. Но някак си е добре да си помислим дали целта винаги оправдава средствата – или все пак, от кумава срама, трябва да има и някакви изключения.