ДСБ и БСП заедно

Случи се невероятното: “тъмносинята”  част от Синята коалиция направи политически жест в подкрепа на БСП. Вчера лидерът на ДСБ заяви в прав текст, че партията ще предложи на парламентарната група да подкрепи подготвяния от БСП вот на недоверие към кабинета "Борисов". С едно условие обаче: да е в сферата на сигурността - ресора на вътрешния министър Цветан Цветанов.

Би трябвало да се радваме на този жест. Чрез него – поне както на пръв поглед изглежда – Синята коалиция ще се идентифицира политически – и ще прекрати унизителния си разкрачен стоеж, при който не беше ясно дали е в опозиция или е доброволен сътрудник на кабинета.

Би трябвало – ако не беше много особения политически знак на тази инициация. Вотът на недоверие е решаващ жест, с който една партия определя позициите си не само спрямо управляващите, но и спрямо техните политически противници. Подкрепата на техните политически намерения означава съвпадение на интереси, означава и наличието на перспектива за бъдещо сътрудничество – което може да включва и бъдеща коалиционна формула на управление. Съвместното участие във вот на недоверие е де факто временна коалиция, доколкото крайната цел на упражнението е да се промени модуса на политическата власт.

В случая две патрии – ДСБ и ГЕРБ, изповядващи поне на думи обща политическа философия и членуващи равноправно в голямата европейска десница, застават една срещу друга. В същото време две партии, несъвместимостта между които е знакова като основното политическо противопоставяне в контекста на целия преход – ДСБ и БСП – застават една до друга.

Защото – ако някой все още си спомня – ДСБ бе проект, свързан с амбицията да се приватизира електоралното наследство на СДС в полза на неколцина сини лидери, които имаха насъщната нужда да се върнат на бял кон след изборния провал през 2001 г. За сметка на това енергията, която създаде СДС, бе плод на волята да се отстранят бившите комунисти от властта и България да се промени така, че да се превърне в нормална за живеене страна. Тази енергия наричахме с достойното за уважение име антикомунизъм. Антикомунизмът пък предполагаше морален кодекс, който не допускаше общи действия и интереси с партията на бившите комунисти.

Очевидно този антикомунизъм е дезактуализиран. Мнозина биха допълнили – превърнал се е в мръсна дума. Лично аз мога да припомня откога – от 1997 г., когато – благодарение на политическата воля на Иван Костов и организационния гений на Христо Бисеров и Евгений Бакърджиев – коалцията СДС се превърна в партия. Все пак и тази новосъздадена партия избягваше да афишира общи действия и интереси с левицата.

Сега изглежда е отпаднало и това последно морално табу. Струва ми се, че е редно да се запитаме защо.

Преди да потърся отговора на този въпрос обаче, нека кажа съвсем ясно, за да няма недоразумения: да, управлението на ГЕРБ не изпълни своите обещания и не покри очакванията, които го доведоха на власт. Нещо по-лошо: това е едно просташко, лицемерно и авторитарно управление. Нещо още по-лошо – определени действия на управляващия кабинет – като изпълнението на руските енергийни проекти например – са в драматичен разрив с българските национални интереси. В този смисъл правителството на Бойко Борисов не може да бъде толерирано и заслужава да падне от власт.

Големият въпрос е: дали тази цел оправдава единодействието между левицата и десницата? И дали последствията от това единодействие ще бъдат от полза за нашето общо бъдеще?

Нека сега разгледаме ситуацията максимално обективно и безпристрастно. Един вот на недоверие предполага определени необходимости и интереси. Има ли БСП интерес да иска такъв вот на недоверие? Има. Целта на тази партия е да руинира доверието в управляващите, за да може да заеме тяхното място на следващите парламентарни избори.

Има ли интерес Синята коалиция да подкрепя червените в това тяхно усилие? Няма. Защото сините нямат потенциал да постигнат изборен резултат, който в перспектива би им дал шанса да съставят правителство – както самостоятелно, така и в коалиция – тъй като евентуалните коалиционни партньори ще бъдат ГЕРБ, БСП, Атака и ДПС. Сините имат потенциала само да оцелеят и в следващия парламент – и програмата максимум е да получат примерно 20 вместо 15 места в него. Може много да не ни харесва – но това е реалността.

Помагат ли си те за това свое оцеляване с рамото, което дават на БСП? Не. Точно обратното – чрез тази неестествена временна коалиция с комунягите рушат шансовете си за оцеляване дори и в политическата маргиналия.

Какво би трябвало да направи Синята коалиция, за да се идентифицира като значима опозиционна сила и да засегне реално интересите на ГЕРБ? Би трябвало сама да инициира вот на недоверие, мотивиран с десни аргументи и лансиран с дясно политическо говорене – и да поиска останалите политически сили да го подкрепят.

Ще възразите, че те най-вероятно няма да го направят. И ще бъдете прави – тъй като те очевидно повече държат на собствената си идентификация в политическия спектър. Но е добре да се замислите и върху съвсем очевидното: този вот е просто политически театър. Никой не очаква, че ГЕРБ ще падне от власт. По-лошо – никой не иска ГЕРБ да падне от власт – въпреки всички уверения в противното.

И тъй като никой не иска, това просто няма да се случи. Никакви избори “три в едно” няма да има – за сметка на това обаче вотът е лост за предизборни въздействия – предназначени да мобилизират твърдия електорат и да откраднат част от нечий друг.

Червените ще кажат на своите избиратели: ние сме героите – атакувахме ГЕРБ, натикахме го в ъгъла, благодарение на нас всички са срещу Бойко Борисов на тези избори. А сините какво ще кажат? Ние сме героите, защото подкрепихме БСП при вота на недоверие – това ли?!

И тук е вече втория, определено по-неприятен момент на този странен политически прецедент: исканият от ДСБ модус на вота. Когато откровено става дума за предизборна пропаганда, логично е да се тръгне не срещу Цветан Цветанов, а срещу Бойко Борисов. Логично е да се иска вот за цялостната политика на правителството, а не само за сферата на сигурността и още повече – не персонално срещу Цветан Цветанов.

Мога да говоря дълго за този странен избор, но засега ще се огранича с едно напомняне. Преди да бъде предложение на ДСБ към парламентарната група на Синята коалиция, този модус беше решение на Иван Костов. И това решение беше изразено едно към едно по време на неговия драматичен дебат с Цветан Цветанов пред съботната “Панорама”. Там лидерът на ДСБ заяви дословно следното: „Аз мога да кажа само, че целият този дебат не ме разубеждава в твърдата ми убеденост да гласувам вот на недоверие, ако е насочен срещу господин Цветанов.“

Тази декларация обаче беше направена след някои напомняния от страна на вътрешния министър към събития от недалечното минало, останали без отговор и до този момент. Някои от тях бяха стандарни: приватизацията на авиокомпания “Балкан”, продажбата на “Кремиковци” и прочее. Едно от тях обаче получи особен акцент – и това беше въпросът за особените позиции на недосегаемост и власт в контрабандния сектор, с които се ползваше покойния Косьо Самоковеца по време на правителството на Иван Костов.

Тези особени позиции са факт. И са факт, който се нуждае от обяснение – най-малкото защото самият Самоковец не пропускаше възможността  да се афишира като крепител на синята кауза. Както е факт и писмото, изпратено до Иван Костов в качеството му на министър-председател на България – от един пострадавш от рекета на Алексей Петров – на което не е обърнато никакво внимание.

Същият Алексей Петров между впрочем е човекът, който има персонални основания да се радва от условието, поставено от Иван Костов за подкрепа на вота от страна на Синята коалиция. Политически основания за радост има левицата – все едно дали ще приеме офертата или не.

Сините избиратели обаче нямат основания за радост.