Мълчанието на арабските страни за репресиите в Сирия говори много

Арабските правителства бяха бързи в реакцията си да осъдят действията на либийския лидер Муамар Кадафи през февруари, когато той се опита да смаже въстанието на народа с картечници и тежка артилерия.

Сега, когато Башар ал Асад използва танкове и кара армията да стреля на месо, за да смаже вълната на улични протести, относителното мълчание на арабските столици запазват по този въпрос е показателно.

Такива противоположни реакции може би изглеждат непоследователни. И Сирия, и Либия са полицейски държави, изградени като такива от бивши армейски офицери, които смятат себе си за противници на страните производителки на петрол от Персийския залив като Саудитска Арабия.

Кадафи се присмиваше на консервативните монархии от Залива.  Асад сключи съюз със саудитския враг Иран и му помага да финансира шиитската групировка Хизбула в Ливан.

Но рухването на управлението на Асад би означавало, че ефектът на доминото, който свали от власт лидерите на Тунис, Египет и Йемен, се е разпрострял от Северна Африка до сърцето на Близкия изток, увеличавайки рисковете за съседите на Сирия.  

"Падането на режима в Сирия, заедно с падането на този в Йемен, би означавало промяна в посоката на революцията към регион, много близо до Персийския залив", твърди Набил Абдел Фатах от базирания в Кайро  център за политически и стратегически изследвания "Ахрам".

Кадафи като че ли по-лесно можеше да бъде изоставен, след като изгори мостовете с много арабски правителства и насочи своето внимание на юг, обявявайки се за "крал на кралете" в Африка.

Сирия използва смесица от пряка намеса и тиха дипломация спрямо съседите си, за да парира множеството заплахи в този опасен регион.

Резултатът от това е, че ще е трудно да си представим бъдещия баланс на силите в Близкия изток без управлението на Асад в Сирия.

"Асад може и да не е най-харесваният от арабските лидери, но е човек, с когото доста арабски правителства имат работещи отношения, а понякога ги свързва и близко приятелство", казва Шади Хамид, ръководител на изследванията в центъра "Брукингс" в Доха.

Кланът Асад десетилетия наред манипулираше събитията в региона в своя полза чрез комбинация от финансиране на чуждестранни групировки , на които симпатизира, и налагане на санкции на други.

Играта на влияние е най-силно изразена в Ливан, където опозицията твърди, че той в много голяма степен манипулира политиката на страната, за да е в съзвучие с интересите му.

Саудитска  Арабия обвинява Дамаск, че е наредил убийството на бившия ливански сунитски министър-председател Рафик Харири.

Генералният-секретар на Арабската лига Амр Муса през юни изрази "загриженост" относно продължаващите месеци наред сблъсъци в Сирия, но това даде сигнал за разделение сред организацията, в която членуват 22 държави, по въпроса какви бъдещи действия да бъдат предприети.

Той заяви, че арабските страни се опитват да се споразумеят около единна позиция.

"Дори и Саудитска Арабия, която десетилетия наред беше в конфликт със Сирия, запази мълчание, защото ако Асад бъде свален от власт, то това би била още една победа за арабските общества, която може да се разпространи на Арабския полуостров", казва Лалех Халили, преподавател в Института по африканистика и ориенталистика към Лондонския университет.

Както и в доста от съседните страни, Асад  е начело на авторитарна държава, населявана от смесица от религиозни и племенни групи, много от които живеят извън границите, очертани по колониално време.

Двадесетмилионното население на Сирия е съставено предимно от сунити, но Асад и мнозина високопоставени армейски офицери принадлежат към алауитите - разклонение на шиитския ислям. В страната живеят и християни, а етническият й състав е от араби и кюрди.

Опонентите твърдят, че Асад все повече разчита на лоялни алауитски войници, както и на нередовни части, известни като "шабиха", за да потуши протестите.

За страни като Саудитска Арабия, Кувейт и Йордания свалянето на Асад ще бъде една арабска революция в повече.

"Ако режимът в Сирия падне, това би означавало и пълното рухване на сектантския и религиозния баланс на юг", казва Абдел Фатах.

Страхът от това да не се окажат на погрешната страна също може да е причина, караща сирийските съседи да останат неутрални.

Кадафи вече беше загубил контрола над Източна Либия, когато Арабската лига се обяви в подкрепа на резолюцията на ООН, даваща зелена светлина на военна операция в защита на цивилното население.

Опонентите на Асад предрекоха избухването на общонационално въстание, ако правителството не спре кръвопролитията, но някои демонстранти изглежда искат реформи, а не революция. Освен това няма сериозни признаци, че се очаква да бъде създадено реформистко правителство.

В Либия само за броени дни беше излъчено бунтовническо ръководство. Сирийските опозиционни групи не са единни в това как да продължат действията си.

Западните правителства, начело с Франция осъдиха кръвопролитията в Сирия, но не показаха желание за военна намеса, която би могла да наклони везните във вреда на правителството.

"Западните сили гледат на Сирия като на доста важна страна за тяхната стабилност, което не се свежда само до тяхната реторика за либерализация и демократизация", казва Халили.  "Тъкмо затова и Израел доста мълчалив."

Въстанието в Либия избухна само седмици след революциите в Тунис и Египет и даде основание да се предположи, че се е надигнала "приливна вълна", която ще залее региона.

Това чувство на неизбежност понесе удар, когато монархията в Бахрейн потуши народното въстание с помощта на армията на Саудитска Арабия.

"Арабските лидери все още не са сигурни накъде духа вятърът", казва Хамид от центъра "Брукингс" в Доха.  "Асад все още може да намери начин да оцелее и те не искат да подкопават отношенията си с него и хората около него."