Николай Флоров
За петдесет години ни проглушиха ушите с борбата на героичните болшевики срещу ужасите на царска Русия. То не беше експлоатацията на пролетариата, не беше терорът на царската полиция, смачканият от работа руски мужик, каторгата, заточенията, гладът и мизерията, омразната монархия, прогнилото православие, средновековното руско селско стопанство, всемогъщата тайна полиция «Охранка»... Казано с една дума – ужас! А над тая миязма се носят като ангелчета с пухени крилца болшевиките, привикани от историята да променят тоя свят веднъж завинаги.
И ето сега отварям автобиографията на Троцки – непознат образ за българския комунистически тъпак. Непознат, защото българският комунистически тъпак се влачи по корем пред съветския комунизъм - неговия идол, както се влачи палаша в краката на ловджията. Някак неволно идва и сравнението с Гоце Първанов, в едната или другата роля.
Та като стана дума за Троцки да припомним пак, че това е практически осъществителят на руската революция, създателят на Червената армия, тази същата, която докато «на Тихом океане свой закончила поход» и обрала последния залък хляб от устата на мужиците по пътя си, както облак скакалци оставят пустиня след себе си. Как иначе? Това е тоя същият Троцки, който е един от няколкото главни касапи по времето на така наречения «революционен терор». Троцки и Ленин са двете личности с най-висок ранг в пантеона на ленинските «професионални революционери». Завладяващ оратор, остро перо, (или както казват евреите «още една голяма еврейска уста»), безкомпромисен революционер, безкомпромисен кръволок, Троцки заедно с Ленин е отговорен за истинския поврат в руската история, който в края на краищата я доведе до сегашното й положение.
И така Троцки, вече в изгнание, изгонен от Сталин, сяда в Истанбул и пише автобиографията си. Да пишеш автобиографията си е особен вид занимание, защото освен мемоарите си трябва да имаш и особен гъдел за своята важност. Троцки я има, и то в изобилие. Освен това автобиографията ти дава тая неоценима възможност да поскриеш това-онова или да го опишеш така както ти се иска, а не както е било. Но заедно с това без дори и да знаеш - можеш да се отдадеш на откровения, които дори и не знаеш накъде водят.
От тук и заглавието с английския израз “FROM THE HORSE’S MOUTH”, тоест да чуем истината от първоизточника.
На деветнайсег години той вече е в пандиза заради подстрекателските му писаници и революционните му намерения. Да отворим скоба и да кажем, че той произлиза от заможно фермерско семейство със солиден брой работници и баща му го е пратил да учи в доста подбрана гимназия. С други думи, по болшевишката терминология той произлиза от «реакционно кулашко семейство». И така, първите му впечатления от затвора са следните: «Аз не получавах никакви колети и нямах чай и захар. Един път на ден ни даваха яхния и два пъти ръжен хляб със сол. Чаршафите не се сменяха и аз трябваше да нося едно и също долно бельо за три месеца. Нямах и сапун.»
До тук се чудех тоя човек оплаква ли се? Но ето какво следва: «Накрая на третия месец затворническата охрана ми донесе един голям пакет от оня наистина фантастичен външен свят: чисти чаршафи, завивки и възглавници, бял хляб, чай, захар, шунка, консерви, ябълки и портокали – да, истински, големи и лъскави портокали, за които и след дълги години си спомням. «Майка ти ти праща тия неща» - каза пазачът и от тона му аз разбрах, че са го подкупили.»
Ето тук се разсмях: портокали ли? За какви портокали става дума, читателю? В царска Русия имало портокали? Нима някой знае в болшевишка Русия да е имало някога портокали? Или поне банани? А какво да кажем за нашия вожд на революцията, спящ на чисто бельо и меки възглавници и похапващ туй-онуй, което мама му е пратила? Давало ли си е когато и да е сметка това мръсно копеле, надъхано с класова омраза, как ще третират милионите си затворници Сталин и неговите копои от НКВД? И което е върха на сарказма – представял ли си е някога тоя баща на пролетарската диктатура, че един ден неговите болшевики ще седнат върху чували с пари и ще управляват частни компании, зарязали напълно държавата на работниците и селяните?
Но да продължим по-нататък. Преместват го от затвора в град Николаев в затвора в Одеса. Тук, по думите на революционера с жълто около човката, е истински рай: затворниците могат да се свързват с таен език с почукване по стените или да си говорят през прозорците, дори и да си предават печатни материали. Но това, което ме трупяса, беше следното изявление: «През първите три месеца в затвора аз не получавах никакви книги отвън и трябваше да се задоволя със затворническата библиотека».
Боже мили, какъв неописуем терор е било това за младата болшевишка тиква - да трябва да се примириш със затворническата библиотека! «Аз – казва Троцки – изучавах жадно всичко в нея и така опознах различните религиозни секти и ереси, как функционира православната църква и споровете й с католицизма, протестантството, толстоизма и Дарвинизма. «Християнската съвест – чете Троцки в едно списание – обича истинската наука, включително естествените науки, като интелектуален сродник на вярата.» И по-нататък: «Там, в моята килия, аз можах да прочета с удоволствие две добре известни есета на стария италиански марксист-хегелист Антонио Лабриола, които се предаваха от ръка на ръка в затвора».
Горкият цар, горката тайна полиция «Охранка», горката Русия! Ами че те са си играели на хуманизъм с революционерчетата и хич не са и мислели какво ги очаква само след петнайсетина години! «Един ден – казва Троцки – до затвора стигна слух, че във Франция е извършен заговор и и че монархията е била възстановена. Ние всички се почувствахме дълбоко обидени. Пазачите тичаха нагоре-надолу по коридорите и се опитваха да спрат нашето удряне по стените и виковете ни: те мислели, че от кухнята са ни дали лоша храна и не знаеха, че политическият отдел на затвора протестираше с всичка сила срещу връщането на монархията във Франция»!
На затворниците, читателю, се е полагала и солидна тетрадка, където всеки е пишел каквото си иска. И всички революционерчета, чиято увереност в комунизма е сравнима само с горещия поглед на Румен Петков, са пишели и пишели своите революционни трактати... А когато тетрадката е свършвала е трябвало да я предадат на затворническата управа, за да получат нова. Всичко написано, разбиира се, се преписва на други бележници, вкарани тайно в затвора, а след това изнасяни тайно за партийна циркулация.
«Тия събития ставаха в 1900 когато социал-демокрацията ставаше вече част от работническото движение» - казва Троцки. «В затворите вече се живееше по-лесно въпреки че бяха претъпкани. Аз успях да измъкна и мои статии върху франкмасонството и върху марксистката икономика. Александра Лвовна (първата жена на Троцки - б.а.) ми ги препрати чрез родителите ми в Париж, където вече живеех след първото ми бягство от Сибир»!
За тоя разкошен майтап, тоест първото бягство на Троцки от Сибир, очаквайте в следващия материал. А междувременно си помислете за «Архипелаг Гулаг» или поне за Белене, за диктатурата на пролетариата или просто за всеки, който се е опитал да напише или да каже нещо, каквото и да е, срещу властта на народа, тоест на работниците и селяните, тоест на БКП. Така ще можете да се подготвите по-добре за преживяванията на този мастит революционер в Сибир, които не отстъпват по нищо на приключенията на, да речем, Робинзон Крузо. Ама един терор, братче, да не ти разправям!