Енергийният форум взе първата си политическа жертва

Енергийният форум “на върха” в София се превърна в хроника на един предизвестен провал. Той не роди нови договорености, нито пък нови идеи; роди само една ялова декларация, в която не се споменава за нито един конкретен газов проект – и в чиито принципи за “по-голяма прозрачност” в газовия сектор със сигурност не вярва нито един от подписалите я.

            Голямата покруса на българските организатори на форума и най-вече на президента Първанов бяха свързани с факта, че Путин не дойде. Това име беше картата, която те се надяваха да извадят от ръкава, за да направят своя “голям шлем” в игра с босовете в световната енергетика. Не стана. И нямаше как да стане. Поради една много проста причина: България не разполага нито със суровини, нито с ресурси за участие в тяхното разпределение или техния пренос; разполага само с инфантилното по своята същност желание да се превърне в енергиен център на Балканите. Инфантилно – защото прехваленото ни средищно географско положение всъщност е лесно пренебрежим и заобиколим фактор в голямата енергийна игра – поради което в същата имаме единствено ресурса да обслужваме нечии интереси. Като, естествено, за пореден път сме избрали грешната страна – тази на Путин и неговия “Газпром”  - и самопровъзгласяването на София за “енергиен Давос” създава само комични ефекти.

            Форумът в София всъщност се оказа само досадна куртоазия, бегла спирка между двата наистина сериозни форума, на които се решават игрите с природния газ – този в Туркменистан и този в Прага. Основната идея, лансирана от Първанов в качеството му на идеен баща на софийския форум – за превръщането на София в “газова обсерватория”, която да извършва мониторинг на газовите потоци и инвестициите в сектора за южноевропейския и черноморския регион, не бе обсъждана и не фигурира в текста на приетата с консенсус декларация. За сметка на това обаче въпреки липсата на Путин – а може би и именно поради тази липса, енергийното недоносче се оказа генератор на драми и скандали – но не между световните енергийни интереси, а между България и Русия. И както винаги, когато става дума за отношения между господар и слуга, основният въпрос е кой да изсърба попарата, която всички дружно са надробили.

            В ролята на наместници на руския самодържец пристигнаха енергийния министър Сергей Шматко и директорът на международния департамент в "Газпром" Станислав Циганков. Първият донесе едностранно парафиран договор за “Южен поток”, отразил претенциите на Русия за интегриране на българската газопреносна мрежа в руския проект, както и  отпадане на гаранциите на "Газпром" да осигурява по 31 млрд. куб.м природна газ годишно. Вторият фриволно и нахално заяви, че “Газпром” ще сключва вече договорите си не с българската държава и нейната упълномощена компания “Булгаргаз”, а с “директни потребители” като например “Овергаз”.

            С което целия борчески патос на Първанов по отношение на посредниците – и всички позитиви, които той си приписа по време на посещението си в Кремъл в началото на годината, отидоха на кино. Оказа се, че царят бил гол – и това оголване на бутафорията в неговата тогавашна мисия трябваше да бъде прикрито по някакъв начин. Кризисният PR роди нещо наистина невиждано и нечувано: Георги Първанов се скара на Москва!

            Е, не чак на Москва, но на “Газпром” – на “газовиците” и “експертите”. Дословно: “Много моля „Газпром” да не определя с кого ще се контактува в България. Моля нашият суверенитет да бъде зачетен.”

            Безкрайно интересно е как беше зачетен нашият суверенитет, когато Първанов договаряше своя “голям шлем” с Путин. Дали наистина не му беше известен добрия стар навик на братушките: като им подадеш пръст, да ти захапят ръката до рамото? Интересно – каква ли история е учил тогава? Може ли един историк, който свръх това е и президент,  да не знае, че “Газпром” казва това, което мисли Путин, и прави единствено това, което е в резонанс с неговите имперските интереси?

            Всъщност необичайният кураж на Първанов се дължи на един прост факт: има на кого да прехвърли горещия картоф, има кого да натопи за изсърбване на солидарно надробената попара. Не нему, а на Станишев се полага този път да извърви кръстния път към Кремъл. Не друг, а Сергей Дмитриевич ще трябва да обяснява защо и как България се осмелява да откаже на Големия брат собствеността над газопреносната ни мрежа. И това е в буквалния смисъл на думата дословно изразено в думите на държавния глава: “Но така, както аз при откриването на Годината на България в Русия бях принуден да водя преговори по газовите, по енергийните въпроси като цяло, неизбежно и премиерът Станишев ще трябва да поеме този кръст.”

            Така провалът на срещата в София се оказа оръжие във вътрешнополитическите борби в българската левица. Лагерът на Станишев демонстративно отказа да се съобрази с президентското вето над Закона за изборите и прецака пропрезидентската коалиция “Напред” -  като естественото следствие от този отказ беше изхвърлянето на Ковачки и цялостната политическа преориентация на формированието. Сега президентът отвръща на удара.

            Сметката е много точно направена: ако Станишев потвърди президентската позиция, надеждите за руски заем за строителството на АЕЦ “Белене” ще увехнат – и този провал ще бъде приписан на негова сметка. Ако се съгласи с руските условия за “Южен поток”, това ще бъде обявено като предателство към националните ни интереси; предателство,  което дори Жан Виденов отказа да извърши. В резултат: след един проблематичен мандат на опозиционен пост, в който ще играе ролята на единствената институционална опора на червените, Първанов би могъл да приключи партията с Путиновски гамбит: бившият президент става премиер.

            И никак не е случаен фактът, че от една страна се казва: “ние нямаме намерение да променяме собствеността на нашата газопреносна мрежа”, а от друга страна се настоява върху необходимостта договорите по “Южен поток” да бъдет сключени преди парламентарните избори. Не случайно президентът императивно подчертава, че е “договорът за изграждането на газопровода "Южен поток" трябва да бъде подписан възможно най-скоро”, не случайно предупреждава, че “ако подписването не стане до края на май, има вероятност това да стане част и от предизборната борба”. И също така не случайно руският енергиен министър Сергей Шматко от една страна твърди, че Русия няма никакви задължения да финансира АЕЦ “Белене”, а от друга щедро предлага незабавен експортен заем в размер на милиарди евро – само че срещу държавни гаранции.

            Така заиграването с Русия на базата на мегаломански енергийни проекти се оказа политически капан, който вече щракна над първата си жертва. С други думи – Първанов отново играе играта на Кремъл, само че посочва друг като жертвен козел, който трябва да изкупи вината за поредното национално предателство.

            И този “друг” се оказва другарят Станишев. Ну, друг, погоди!