Провалът на българския преход: Въпросът

Едвин Сугарев

Българският преход не успя – това е общото усещане за изминалите повече от двадесет години. Трудно бихме могли да кажем, че той изобщо не се е състоял – въпреки широката популярност на това твърдение. Нещо се състоя – и това нещо промени много радикално и българското битие, и българското самосъзнание.

Говоря за промяна, но не съм убеден, че тази промяна беше с положителен знак – не знам дори доколко самата дума е точна. Може би не преживяхме промяна. Може би претърпяхме болест. Може би самият преход беше възпаление, треска, амок. Беше срив в националния организъм, от който още не сме се съвзели. Може би за втори път изтрезняваме от “пиянството на един народ” – само че този път след делириума няма да се пробудим в свободата.

А може би става дума и за нещо по-лошо от болест? Може би преходът (а помните ли към какво?) беше извратен, бе превърнат в нещо уродливо и убого – в отрицание сам на себе си? Може би промяната се превърна в подмяна, а демокрацията – в зле скроена фасада, зад която набираше сили някакъв нов вариант на предишното унизено и зло живуркане – някакъв пост- или неокомунизъм?

Може би прословутото прехвърляне на властта на комунистическата партокрация от политическа на икономическа основа е било дотолкова прецизно планирано, че е предвиждало и евентуалните народопсихологически ефекти – страхът от свободата, политическата амнезия, обезверяването, стратегиите за лично оцеляване, систематично нарастващото омерзение към политическото?

Може би сценарият за превръщането на старата комунистическа държава в псевдодемократична такава е търсил напълно съзнателно баланса на огромните несъответствия между външнополитическият знак и вътрешнополитическата реалност, сред която живеят българите? И може би този баланс е не само предвиждан и стимулиран, но и използван?

Защото – да, всички представими цели на прехода са постигнати: България е член на НАТО, на ЕС; имаме човешки права, свобода на словото, свободни избори, пазарна икономика. Всичко това е не само зримо за външния свят; това е нашата опаковка – чрез тези именно знаци той ни възприема като същностни и опознаваеми – и да, ние принадлежим към общността на цивилизованите народи. С малки уговорки, разбира се. И с големи недоумения.

В същото време: всеки българин знае (а ако не знае, усеща го с кожата си), че всички тези знаци са само камуфлаж, фасада; че това, сред което се случва животът му, е реалност от съвсем различен порядък. Че както членуваме в НАТО и ЕС, така сме и руски Троянски кон; че има свободно слово най-вече когато крещиш в изровена от самия теб яма: “Цар Траян има магарешки уши!”. Че пазарната икономика е достъпна за ченгета, борци и бивши номенклатурчици, натрупали финансови възможности да се разпореждат в нея по съвършено непазарен начин.Че многото ни декларирани права пет пари не чинят в страна, в която изобщо няма работещо правсъдие.

Точно това знаково разминаване между формалната постигнатост на високите цели и драматичния провал при тяхното практическо осъществяване в реалния живот на хората е основната характерна черта на българския преход. Бих добавил още нещо: е неговият провал.

Знам, че това са неща и казвани, и стари. Мнозина са ги изричали и интерпретирали; лично аз – от 1991 г., когато първите пукнатини в българската “нежна революция” придобиха видими очертания. Тогава започнах една аналитична серия от статии, озаглавена “Операция “Клин” – или хроника на голямото предателство”. Нарекоха ме “клиновед”, автор на конспиративни теории, луд.

Все ми е едно – но не бих казал същото и за факта, че реалността потвърди едно към едно всички тези теории или може би интуиции – колкото и “конспиративни” и прекалени да изглеждаха тогава в очите на въодушевените от свободата си хора.

Нещо по-лошо – реалността значително надхвърли дори най-мрачните от тях. Поради което днес не живеем в мечтаното след 1898 г. бъдеще – живеем пет години преди промяната: в 1984-та. По Оруел.

В случая обаче не ме интересува резултатът – констатациите не вършат работа. Интересува ме въпросът, главният, основният въпрос: ЗАЩО? Защо българският преход се провали – кои бяха причините и кои – виновниците? Защо други страни от бившия източен лагер се превърнаха в нормални държави, в цивилизовани общности от мислещи хора, а в България победи лудостта, простащината, малодушното свиване в себе си? Можеше ли да бъде другояче? И ако можеше – как?

Това е въпросът, който дълги години не ми дава мира. Въпросът, който винаги съм долавял в буквалния смисъл на думата физически – като някакъв горчив привкус, идващ сякш от самото битие. Въпросът, който унижи, обезсмисли и в крайна сметка унищожи достойнството на мнозина от моето поколение – превърна ги в изгнаници в собствената им родина.

Дълго се колебах, преди да започна тази серия от статии. Съзнавам много добре, че тези анализи ще срещнат остра съпротива, че ще бъдат отричани, подигравани и омаловажавени. И въпреки това си мисля – като че ли покрай ежедневните политически случвания забравяме основното – а то се състои в постоянното задаване на въпросите: кои сме, какво искаме, къде отиваме – и в постоянното усилие да им отговорим. Няма как да постигнем този отговор обаче, ако не обгледаме изминатия дотук път – ако не видим къде и защо сме загубили своите ориентири.

Това обглеждане бих искал да постигна в този преглед на големия провал: провалът на българския преход. И съм убеден в смисъла от такова писане – едва когато разберем причината за нашия общ неуспех – за неуспеха на нормалните и демократично мислещи хора – едва тогава можем да опитаме отново, да изградим нов национален и граждански проект, без да рискуваме да потвърдим старите грешки.

Това няма да бъде експертно, строго политологическо писане. Интересуват ме причините, скритите вектори, а не веригата от факти и последствия. Интересуват ме психологическите механизми, интересува ме мярата за добро и зло – и бих искал да прочета историята на българския преход именно от нравствена гледна точка – защото само такъв прочит би могъл да има коригиращ ефект спрямо едно евентуално бъдеще.

Ще опитам и още нещо: да сблъскам днешния си ретроспективен поглед с интуициите си от онова не тъй далечно минало, в което се състоя решителното ставане на нещата – и в което се разгърнаха сюжетите, предопределили провала на българския национален проект – прехода от комунизъм към демокрация. Ето защо ще редувам новото си писане със стари текстове, писани в ключови за прохождащата ни по грешни пътища България – и може би тази двойна оптика ще засече по-точно различните гледни точки, надеждите, грешките и греховете ни.