ИКОНОСТАС НА ПЪРВИТЕ

За идеолозите на половинвековното тоталитарно управление в страната, които непрекъснато изтъкват неговите (на Ботев б.р.) пристрастия към социалната революция и затова написват в един от своите партийни хитове „Гордо знаме ни е Ботев”…, това, очевидно не е достатъчно, щом при изтъкването на безсмъртните му творби особено амбициозно дават предимство на „Символ верую на българската комуна”, написано, според тях, по едно и също време с поздравителната му телеграма до парижките комунари… През този период, естествено, никой не може, а и не помисля да каже, че няма абсолютно никакви доказателства, че този текст е негов… През последните години, обаче, тази мистерия започва да се разбулва от някои добросъвестни анализатори и аз няма как да не повдигна завесата пред истината по този въпрос на това място, защото е наистина кощунствено носителите на една банкрутирала идеология безцеремонно и нагло да приписват на един български патриот нещо, което той не е и сънувал…

            При аргументирането на това, меко казано, сериозно съмнение, аз ще се придържам към солидните изследвания на дългогодишния библиограф, литературен историк и текстолог Илия Тодоров, публикувани едва през 1991 година и твърде убедително доказващи, че непрекъснато споменаваната поздравителна телеграма на Ботев до Парижката комуна и тъй нареченото „Символ верую на българската комуна”, които му се приписват, не само че не са писани от него, но и че вероятно не са съществували… Освен, разбира се, във въображението на комунистическите пропагандатори още от началото на двайсетте години на миналия век- точно петдесет години след знаменателното историческо събитие в Париж!, - когато за пръв път споменават за тях, а по-късно пристъпват и кум публикуването им… Всичко започва от писмото на някогашния Ботев сподвижник Величко Попов, с когото съжителствали точно през 1871 година в румънския град Галац, когато именно по повод на 50-годишнината на Парижката комуна той пише през 1921 година до Централния комитет на Българската комунистическа партия, която по това време е в относителен подем, че през 1887 година е предал на автора на известната биография на Христо Ботев Захари Стоянов оригиналите на въпросните материали, които той „нарочно” – а може би защото се е съмнявал в тяхната автентичност… - не използва в книгата си… А близо 40 години след неговата смърт Попов не намира време да си ги потърси… У него били останали само техните преписи…

            Въпреки това Величко Попов не доживява публикуването на тези материали. Това прави за първи път Георги Бакалов през 1934 година, както и шест години по-късно. И то – в два различни варианта… В рамките на две години след Деветосептемврийския преврат през 1944 година два пъти – също в различни вариации! – това прави и проф. Василе Христу… В редактирания по това време том първи на Ботевите съчинения от Михаил Димитров е публикуван поредният вариант на „Символ верую на българската комуна”, а в том втори – и нова редакция на поздравителната Ботева телеграма до Парижката комуна… След това издание почти всички следващи редактори ги препечатват без каквито и да било уговорки и без да подлагат на съмнение тяхната автентичност, което по време на тоталитарния режим, всъщност, беше невъзможно.

            Така или иначе, тези комунистически дейци, които „откриват”, лансират и превъзнасят преписите на въпросните „Ботеви текстове”, методично се опитват да упрекнат неговия първи биограф Захари Стоянов, че не ги е използвал нарочно, за да прикрие неговите комунистически увлечения. Но това е не само несериозно и некоректно , а и наивно и дори глупаво обяснение, защото на едно място в книгата си авторът с много добро чувство споменава за тези увлечения на Ботев и ако наистина е разполагал с приписваното му „Символ верую на българската комуна”, той на драго сърце би го използвал, тъй като то би уплътнило наблюденията му и би направило неговия „първи опит за биография” още по-автентичен. Още повече, че самият той – и то в книгата си за Христо Ботев! – говори с възторг за Парижката комуна: „В това време, когато той (Ботев б.а.) издаваше своята „Дума”, във Франция, собствено в Париж, се бяха извършили велики събития. Френските работници в Париж, възползвани от падането на своя авантюрист император, Наполеон III наречен, дигнаха глава против своите угнетители аристократи, буржоазия, чиновници, попове, калугери и пр. Основаха временно правителство, изгориха палата на класическите тирани, събориха паметника на Наполеон I, изклаха лицемерните попове и калугери, с една реч, за свой пай нанесоха пръв удар на старата цезаровска школа”… Излиза, че не Захари Стоянов съзнателно е премълчал наличието на такъв важен оригинален документ, а че той изобщо не му е предаван, след като не е намерен от прецизните изследователи на неговия архив… А това е много сериозно основание за съмнение дали той изобщо съществува , след като близо 140 години никой не го е виждал, а повече от 60 от тях тенденциозно и методично се натрапват на поколенията някакви, първоначално противоречиви, а впоследствие унифицирани, преписи на… Величко Попов… Дори в някои от по-специалните илюстровани издания си позволяват гаврата да публикуват факсимиле на Поповия препис, под който безцеремонно е написано „Хр. Ботьов”… Като подпис, представете си… Преписвачът, обаче, е забравил, че до времето на неговото съжителство с Ботев, а и доста след това, великият поет и публицист още не е известен с това име, защото Христо или Христофор се е подписвал така, както са го познавали още от ученическите му години, не като Ботьов, а като Петков… Същият подпис Величко Попов е сложил и под преписа на съвместната им поздравителна телеграма до Парижката комуна, в чийто прилежно съхранен архив в Париж при едно свое нарочно посещение редакторът и издателят Михаил Димитров не е могъл да я открие сред многобройните подобни поздравления… Но това не е единственото подозрение за чудовищната манипулация с приписваното наследство на Ботев и затова ботевоведите би трябвало отговорно и компетентно да се произнесат един път завинаги писал ли е той подобно нещо или не е. Защото в противен случай ще продължават да ни тегнат следните съмнения, които трудно могат да бъдат опровергани:
            - Според Величко Попов през 1871 година, по Великден, той и Христо Ботев основават комунистически комитет в Галац, където той е и учител. Тогава Ботев написва „Символ верую на българската комуна”, после поздравява телеграфически парижките комунари, след което двамата тръгват да основават бюро на комуната и в други градове, където оставят препис от Веруюто… За тази дейност, обаче, няма никаква следа – нито спомен от когото и да било, нито съхранен някъде поне един екземпляр от прословутите преписи… Нито думичка за всичко това няма и от журналиста Ботев, който два месеца по-късно публикува в брой втори на знаменития ви вестник „Дума на българските емигранти” своя публицистичен шедьовър “Смешен плач”. А редом с него, за да го подсили, би трябвало да постави и Веруюто. Дори по-рано – още в първия брой на вестника, който излиза на 10 юни. Той се е гордеел със своите произведения и не само ги е публикувал, а е обичал и да ги рецитира пред хъшовете… И съмнението, че въобще е писал подобно нещо се подсилва от факта, че и останалият емигрантски революционен печат не съобщава нищо за комунистическите подвизи на Ботев, макар, според легендата, те да СА били свързани с едно историческо световно събитие. Един Каравелов, например, не би пропуснал да отбележи всичко това... По този въпрос нищо не споменават и хората, стояли най-близо до Ботев – роднини, приятели, съратници и колеги.

            - Ние, потомците на Христо Ботев, познаваме “Символ верую на българската комуна” не дори от закъснелите фантазии на неговия сподвижник Величко Попов, а от един късен препис след неговата смърт, натаманяван през годините от манипулатори като споменатите Георги Бакалов, Василе Христу и Михаил Димитров, до стабилизарания му вид след пролетарската революция. И първото разкрепостено впечатление от него е, че това не е словото на Ботев, а езикът на Коминтерна… В текста, например, прекалено често се използва прилагетелното “единен” в различни негови варианти, а тая дума не е открита в речниковия му фонд… Тя дори не фигурира и в известния речник на българския език на Найден Геров и очевидно е попаднала в нашия език доста по-късно под руско влияние…

            - Написан като пародия на православния Символ на вярата, „Символ верую на българската комуна” е изпълнен с неприсъщи на Ботев изрази, които напомнят за революционната фразеология от периода след победата на Октомврийската революция в Русия и по-точно след основаването на през 1919 година на Третия комунистически интернационал, които издига лозунга за световна революция. Точно по това време и у нас се учредява Българската комунистическа партия като наследница на БРСДП (тесни социалисти) и като секция на комунистически интернационал, в предложението за чието създаване се казва: „Необходимостта да се води борба за диктатура на пролетариата изисква единна, сплотена, интернационална организация”. Именно тогава тази партия повежда безкомпромисна борба да се провъзгласи като единствена наследница на идеите на Ботев, когото нарича „предтеча на комунизма”, а в приписаното му произведение „Нашият, българският комунистически манифест”… Но ако той беше радетел на подобни идеи, вероятно би ги изразил и в други свои произведения. Дори в статията му „Смешен плач”, в която наистина се обявява в защита на Парижката комуна и се прекланя пред подвига на нейните герои , няма никакво внушение за „обща собственост върху всички имоти”, за „единното и неделимо отечество на всички хора”, или пък „за бъдещий комунистически строй в целия свят” и т.н. А идеологията на Ботев е представена най-красноречиво в статията му „Народът вчера, днес и утре”, поместена също в първите два броя на вестник „Дума на българските емигранти”, в която публицистът подчертава: „Нашият народ има свой особен живот, особен характер, особена физиономия, коя го отличава като народ – дайте му да се развива по народните си начала и ще видите каква част от обществения живот ще развие той; дайте му или поне не бъркайте му да се освободи от това варварско племе, с което той няма нищо общо, и ще видите как той ще да се устрои. Или не видите семето, зародишът в неговите общини без всяка централизация, в неговите еснафи, дружества мъжки, женски и детински?”… Колко далече е всичко това от „Вярвам в единната обща сила на человеческий род на земното кълбо, за да твори добро. И в единий комунистически ред на обществото, спасител на сички народи от вековни тегла и мъки чрез братски труд, свобода и равенство. И в светия животворящ дух на разума, укрепляющ сърцата и душите на сички хора за сполуката и тържеството на комунизма чрез революция. И в единното и неделимо отечество на сички хора и обща собственост върху сичките имоти. Изповядвам единий светъл комунизъм, поправител недъзите на обществото. Чакам събуждането на народите и бъдещий комунистический строй на целия свят”… Но изрази като „единний светъл комунизъм”, „комунистически ред на обществото”, „тържество на комунизма чрез революция”, и „бъдащий комунистически строй на целия свят”, Ботев не използва никъде в своите съчинения…