Заг(н)иването на партиите

Докато се изненадвахме колко много са партиите в България, се оказа, че сюрпризът е възможно най-противоположен – партии в България няма. „Ооо, за края на партиите ли смяташ да пишеш? – разочарова се един ветеран на демократичната коментарна журналистика. – Аз този край съм го обявявал поне няколко пъти.” Излиза, че краят на партиите е като дъното на бедността – дошли са, но и предстои да дойдат. Точно ги обявим за пристигнали и се изненадваме от задаващ се нов край на партиите и ново дъно на бедността. И така – надолу, надолу, до следващото равнище, което обявяваме за нов край/дъно. Впрочем, мъчно ли ви е за двуполюсния модел!?!

Многопартийната българска имитация премина през няколко етапа. Без претенции за изчерпателност, те бяха в този ред. Първи етап: много партии в противовес на единствената и ръководната по чл.1 на Конституцията на НРБ. Възкръсване на партии, замразени между страниците на историята. Създаване на нови, разцепване, роене, обединяване – не непремено в този ред. Сезонът на тиретата. Магическо число – 45 години (стигат). Идентифициране с цветове – червени, сини, оранжеви, зелени, постепенно преминаващи в подозрения за синьо-червена мъгла. Ускоряване на редуването на сини с червени. Набеждаване на двуполюсния в начин за устройване на два вида маскари – сините и червените. Пренебрежение към факта, че на баланса на двуполюсните модели се крепят най-солидно конструираните демокрации по света. Търсене на спасително решение за страната в една партия – за едни тази вляво, за други онази вдясно, за трети  - очакване на либерална алтернатива. Пълна слепота за народната досада и умора  от партийния двубой. Синьо високомерие и червено възползване от факта, че народът е готов да повярва не на партии, които излъчват личността, а на личност, която да създаде партия.  Личността бе открита в Мадрид.

Втори етап: припознаване на либералната алтернатива в спешно свикана свита около Симеон Саксобургготски. Лежерно организиране на партия, в чието име фигурира името на лидера – в духа на латиноамериканските партизански и африканските племенни обединения. Разбиване на двуполюсния модел. Надежда, че не всички са маскари. Моралът разделен на стар и нов, като новият става политическа платформа. Нов цвят и в политическата колекция, жълт. Затвърждаване на легендата за Спасителя. Царят възкресява Републиката. Дворцови маниери, царско великодушие. Пажове-юпита. Кратко аристократизиране на обноските. Търсене на спасителното за страната решение в митология, магическо число – 800 дни.

Трети етап: партиите са досущ като живи. Но нито една не е чак толкова  жива, че да изпревари достатъчно останалите. Докато са седяли на резервните скамейки, за да наблюдават терена на властта, другите партии са схванали, че мачът може и да бъде съкратен, напълно достатъчно е, ако има мажоретки. Партиите са проумели, че не се налага да бъдат партийни. Политическото линее. Постепенно партиите започват да гледат на себе си вече не като на сдружения на хора, обединени от общи идеи и цели, а като на юридически лица с предмет на дейност „посредничество”. Всичко е за продан, няма значение как ще се нарича сделката – реституция, приватизация, комисиона, лобиране, преобразуване на външен дълг, първоначално натрупване на хотели…Разцвет на клиентелизма. Преходен период между силата на партийността и силата на личността. Щом един царски двор може да се превърне в партия, защо едно телевизионно предаване („Атака”) да не може? Магическо число – три, тройна коалиция. Корупционно-математическо съотношение – 8:5:3. Цвят – няма нужда. За тези, които разбират от политика, е ясно, че посредничеството няма цвят. За останалите – луд на шарено се радва.

Четвърти етап: човекът-партия. Ако го има човека, партията ще я измислим. Местните структури като евфемизъм за неколцина неуспели да дочакат кариера в други партии през годините. Колективно корпоративно членство в партии. Реанимиране на първичните партийни организации по месторабота. Съкращаване на всички заобиколими процеси, процедури правила и други такива демократични предразсъдъци. Решението за спасението на цялата държава се търси в един човек. Политика в първо лице, единствено число. Замяна на цветовете с лични местоимения – ний и вий, или притежателни  - наши и ваши. Трибуквията на партиите от зората на демокрацията са заменени от трибуквия, познати от застрахователни лепенки по колите, магазините и други добре охранявани (разбирай – реркетирани) обекти. Зануляване на календара, броенето започва от днес. Магическо число – 700. Седемстотин километра магистрали до края на 2013-та. Страната вече не е разделена на две партии – от едната страна народът, от другата всички партии заедно. През този четвърти етап от едната страна е Човекът, от другата – материалът, шибаният народ (Божидар Димитров), но пък иначе здрав като куче (Бойко Борисов). Така наречената политика няма нищо общо с това, че народът не е нито шибан, нито здрав. След разпадането на двуполюсния политически модел, започва разпадът изобщо на политическия модел.

Ето малко информация от вътрешен човек. Йордан Лечков пред вестник „Стандарт”: „Нима е тайна за някого, че ние с Бойко си имаме малко по-различни отношения. И нима е чудно за всички хора и не е ясно, че всяка една партия си има свой собствен живот. Свой собствен организъм.” Ето какъв е по-точно този организъм от същото интервю на Йордан Лечков: „Ако на някого не му е станало ясно, че ГЕРБ е Бойко Борисов и Бойко Борисов е ГЕРБ.”

По какъв повод мислите, че се казва това? По повод на факта, че на стадиона в Сливен Бойко Борисов заяви, че ГЕРБ застава зад кандидатурата на Лечков за кмет, но ден по-късно Цветан Цветанов не съобщи името на футболиста сред одобрените от ГЕРБ кандидатури. Появи се съмнение, че нещо тук не е наред. Това, което не е наред е, че местната структура прави много заобиколни, много секретни, много маскирани, много плахи опити до ухото на Бойко Борисов да стигне информация, че не е Лечков човекът, който трябва да бъде подкрепян, защото така ГЕРБ ще загуби всички избиратели от сливенската община. Чува ли Бойко Борисов т.н. опити на т.н.  местна структура? Притеснява ли се дясностоящият демократ Бойкo Борисов от изявленията на Йордан Лечков за специалните им отношения и за това, че ГЕРБ се свежда до един човек? Това не знаем. Знаем само, че дни след това интервю Бойко Борисов и Йордан Лечков пак си поиграха на стадиона в Сливен. Впрочем единствената улица, по която може да се кара нормално кола в града, за чийто кмет Борисов предлага Лечков, води точно до този стадион.

Пети етап, предизборен: човек – човек. Край на усложнението и излишеството, наречено партия. Амбициран човек може да урежда сделките си с властимащ човек без посредничеството на партия. Директна връзка. Извинявайте, партии и местни структури, нищо лично – просто бизнес. Хора с мераци да кметуват оферират направо в централите на партиите, като прескачат местните структури. Те дори не ги познават, защото преди да са се сетили, че искат да стават кметове, не са членували в тези структури. Посредници между желаещия да се бори за кмет и партийната централа обикновено са местни депутати. Посоката понякога е обратната: депутатът си намира човек-аватар и го представя направо в централата. Това е формулата „да си откраднем партия”.

Партиите, изпразнени от съдържание и хора, действат и по формулата „да си откраднем човек”. Няма значение кой, какъв, щом е някой, на когото е печелившо да се заложи. Емблематичен пример: Кирил Йорданов във Варна. Това е като в онази реклама: вие търсите работа, вие пък търсите работници, срещнете се в Бюрото по труда. Вие търсите кметски стол, вие пък търсите човек за стола, срещнете се в кафето срещу Народното събрание.

И още един вариант с още по-отрицателен знак на взаимодействията „човек – човек”.  Душата Здравкова срещу Бойко Борисов, защото не е изпълнил синовния си дълг към духовната майка. Волен Сидеров срещу Бойко Борисов с тъжната надежда, че може би би било възможно все пак , нали така…, разбирате…ако може някак… да получи компенсация за времето, когато е бил за Бойко Борисов. Алексей Петров срещу Бойко Борисов, защото един път на един басейн щяло да стане едно нещо. И защото е чел две книги. Меглена Кунева, защото не чете „Винету”. Хора, без нещо като партии.

На отсрещната страна – мълчащи по въпроса за своите кандидатури, нещо като партии без хора. С готовност да излъчат не най-подходящия за президент, а най-подходящия за опонент. Всички партии днес напомнят на БКП през 1989 година – с някакви непоклатими лидери и неколцина полудисиденти, снишени, награбващи се вече не толкова колективно, колкото на малки групи и поединично. Сещаме ли се колко ненормално, недемократично и опасно е това? Много по-ненормално от кампаниите с Йоло Денев, Кире Либерало и онази Българска Орелка. Много по-недемократично от тъй омразното редуване на червено-синия модел. Много по-опасно от досегашните политически ГМО-та  – демократурата и тоталикрацията, които бяха в удържимите рамки на преструвката на демокрация.

От: http://www.reduta.bg