Днешното минало несвършващо историческо време - 1

Докато всекиму е ясно какво е България вчера, то безкрайно трудно е да се определи какво е България днес. България вчера бе страната на безвремието, на безличието и бездуховността. Страна на маломерен живот и опашкарска психика, страна на кротки и интелектуални пиянства и зашеметяващи с кухотата си парадни кулиси, страна, в която стесненият до невъзможност процеп на частния живот бележеше единственото пространство на мнима свобода. Следователно страна, в която времето не съществува. Нямаше по какво, как и защо да се отделя вчера от днес.

            Днес е времето на неставането, територията на нестаналото. Времето съществува като очакване. Натъпкано с патос, просмукано от болезненото съзнание за прелом, преход, върховна историчност. Време на истеризирани надежди и изтерзана покруса. Защото това днес продължава вече пета година. Като вече пета година усещаме с кожите си неистовото свистене на промяната. Тя Е: видима, натрапваща се, нахална, повсеместна – незабележимият ваш съсед днес е милионер, книжарницата в ъгъла на уличката ви днес е бинго-зала, …

            И същевременно промяната НЕ Е – зад тази завихрена фасада същността не се е променила, само нейната кожа – реалността – е придобила катастрофични измерения. И това се знае, чувства и говори от всички. Това е единственото, което е безспорно. Промяната на същността е територия на надеждата, простираща се отвъд вечно несъстоялото се настояще.

            Политическият смисъл на това безкрайно отлагане, разтегляне и протакане на промяната е съвършено ясен. Става дума за механизъм на изтощаване на политическата воля на хората, за изхабяване на надеждите, за прахосване на истински позитивната енергия, за имитативната демокрация като клапан, който изпуска парата на недоволството и не застрашава, а съхранява системата в условията на посткомунизма, за заличаване на границите между политическите идентичности и за доказване на формулата „и едните, и другите са маскари”. Става дума и за легитимиране на партокрацията като нещо ново и различно, афиширано като „модерна лява партия”, като субект, с който трябва да се разговаря и който неизбежно трябва да участва в т.нар. смяна на системата; с който в името на националните интереси трябва да бъде постигнато национално съгласие. Някои наричат това „мирен преход” и се гордеят с него като специфична черта на демократичния процес в страната. Всъщност обаче няма нищо специфично. Това, което става в България, е част от все по-тревожните процеси, наблюдавани в страните от бившия източен блок, …

            …лабилността на институциите, изразена в тяхното противопоставяне и борба за надмощие – и имаща като резултат тяхната слабост и неопределеност, а често и тяхната морална деградация, водеща до повсеместна корупция и разпадане на държавността; разпадането на политическите идентичности и размиването на границите между тях; деполитизацията на общественото съзнание, а с това и  притъпяването на чувството за гражданска отговорност у отделния индивид; все по- очевидните процеси на разпадане на общностите, ангажирани с волята да се постигне автентична демокрация, на масово олевяване и все по-явна рекомунизация – всички тези негативни процеси … образуват един затворен кръг, който може да бъде обяснен удобно и убедително на макроравнище.

            И точно така бива и обясняван - това били естествените следствия от прехода от планова към пазарна икономика и от диктатура към демокрация. Евтино и … подло обяснение. То може да задоволи както външните наблюдатели, така и кажи-речи целия спектър от властимеющи в бившите соцстрани, както и тяхната нова номенклатура. И да ги накара да си затворят очите пред факта, че всъщност преход изобщо няма.

            Версията, според която изборът между перестройка и демокрация е вече направен и епохата на голямото затягане на коланите е белязала първите стъпки към демокрацията, е една безкрайно фалшива версия. Нейното лековато приемане се дължи на факта, че твърде малко хора са способни да вникнат в реалните измерения на понятието „перестройка”. Перестройка е епохата, в която живеем или която доизживяваме днес. Този термин не би трябвало да се тълкува политически, тъй като в тази насока неговите измерения чезнат в мъглата на изхабените представи на гласността и политическия плурализъм, с които перестройката кокетираше, но които тъй и не осъществи докрай. За сметка на това нейните икономически измерения са твърде сериозни и във висша степен валидни и днес.

            Още в началото на 80-те години вече става ясно, че системата, основана на пълен държавен монопол върху собствеността, на нелицеприятен диктат от страна на една монолитна политическа каста, осигурен чрез репресивни механизми и на затворена икономика, базирана върху фалшиви разчети и критерии, е вече неконкурентоспособна. Рухват надеждите за „световна революция”…

            За да оцелее системата трябва да се промени – т.е. да се пригоди поне формално към регламентите на все по-отворения и цялостен свят на нормалните държави.

            В КГБ, политическият и икономически мозък на източния блок,…, напрегнато търсят формулата на това приспособяване. Когато през втората половина на 80-те години започва да се говори за нов икономически механизъм, за раздържавяване, за съжителстващи форми на държавна, частна и кооперативна собственост, за гласност и политически плурализъм, формулата е вече намерена и нещо повече – тя вече е в ход. Основният неин принцип може да бъде определен така: създаване на условия, при които тоталната политическа власт преминава на икономически релси, и … тя остава в ръцете на .. комунистическата номенклатура и нейния елит в лицето на представителите на тайните служби.

            За целта е нужно, разбира се, да се въведат имитативни форми на демократичен живот, да се конституират демократични институции и да се имитира разделение на властите. Всичко това обаче не е само неприятна необходимост, която трябва да легитимира новите демокрации пред западния свят. Тези процеси биват използвани ефективно, за да се създаде максимално възможната икономическа, политическа и социална лабилност – както и един законодателен и нормативен вакуум. … Това, което у нас и другаде се нарича „мирен преход”, представлява всъщност амалгамата от слаба изпълнителна власт, рехаво и нефункционално законодателство…

            … Под маската на преход към пазарна икономика страните от източния блок бяха превърнати в пазар, на който може да се купи и продаде всичко: министри и президенти, депутати и цели политически партии, журналисти, синдикалисти, полицаи и съдии, съвести и морални принципи. За тази оживена търговска дейност бяха намирани винаги нужните морални оправдания - всичко се правеше в името на националните интереси, бъдещето и демокрацията. Най-характерните симптоми на тази определено ненормална и шизофренична обществена и политическа ситуация са симптомите на раздвоената реалност и вечно несъстоялото се настояще. Хората, които си въобразяват, че живеят в условията на „прехода”, са раздвоени между две паралелни реалности - едната осезаема непосредствено, а другата изкуствено създавана и целенасочено внушавана от масмедиите, официалните изказвания, социологическите и политически анализи и прочее субпродукти. Създава се двойнствен, разкривен ракурс към реалността, усещане за апокалиптична нестабилност, култивира се представата, че в крайна сметка всичко е възможно, преобръщат се и се сгромолясват ценностни йерархии и житейски стереотипи. Това усещане се подсилва от пълното несъответствие между очакваното и станалото, между обещаното и изпълненото. Хората, които са се вживели в контекста на имитираната „революционна ситуация”, са изпълнени с надеждата още утре техният реален живот да се промени - но се оказват потопени в една действителност, която ежечасно им доказва, че всъщност нищо не се е променило, че обещаното им светло бъдеще няма никакъв шанс да се превърне в осезаемо настояще. Отчаянието от това като че ли вечно несбъдване култивира социален цинизъм и подхранва пълната деградация на гражданското съзнание в обществото - а точно тази деградация е почвата, нужна за успешното преобразуване на старата власт в нови образи: от власт на насилието и политически произвол във власт на парите и икономическия хаос. …