Днешното минало несвършващо историческо време - 2

Друг фактор, който благоприятства за успешното имитиране на промяната, е реалната смяна на лицата, които олицетворяват властта. Преминаването на политическата власт на икономическа основа е белязано не само с идеологически салтоморталета, но и с реална смяна на поколенията. Бе извършено прецизно превантивно отцеубийство - кажи-речи цялото идентифициращо се с Брежнев поколение бе изритано зад борда и това изритване легитимира новите лица на партокрацията в идеологически и политически план. Част от тях станаха модерни политици с леви убеждения и десни намерения, а друга част - просто „честни частници”, прокламиращи не само нов прагматизъм. Те наследиха връзките, уменията, информацията на своите социалистически предци, но и нещо повече - една невидима, но неумолима мрежа от взаимоотношения, мрежата на тайната власт, еднакво пригодима за политически репресии и за нечисти сделки. Тази тайна власт, която беше сърцевината на уж отминалата ни соцсистема, се оказа не по-малко ефективна и в новото ни, уж демократично общество. Тя улесняваше широките жестове на новите капиталисти и същевременно парализираше усилията на онази шепа наивници, които поеха върху себе си отговорността да изразяват волята на милиони, свързана с надеждите за реална демокрация и реална промяна. И никой не забеляза, че въпросните наивници са само необходимия фон, без който променящите се партократи нямаше как да минат.

            Съюзът на демократичните сили бе замислен и експресно допуснат във всички сфери на властта именно с оглед на тази негова функция. В началото комунистите дори не прикриваха тезата, че ако в страната няма опозиция, те са длъжни с оглед на новите реалности да си отгледат такава, и че се надяват тя да бъде една конструктивна, послушна, добре възпитана опозиция. Само че си бяха направили сметката без кръчмаря. Послушната и добре отгледана опозиция издържа само един политически сезон - този на Великото народно събрание, след което нейните „първосъздатели” бяха лишени от доверието на избирателите. Основното, което е вече наистина специфично само за България, е, че Съюзът на демократичните сили се промени, без да се разпадне, че всички опити на послушните опозиционери да се трансформират в нещо трето и да се постигне ситуация, при която управлението на страната да е невъзможно без участието на бившата комунистическа партия, се сгромолясаха в забравата. Близо тригодишните усилия да бъде създаден политически център, който да изпълнява функциите на подставен политически субект за нуждите на възродената партокрация, доказаха само едно - че подобно животно на българската политическа сцена няма. Негласното, но достатъчно ясно доловено табу, възпиращо реалните политически сили да контактуват с бившата комунистическа партия, бе и остана валидно в политическото пространство на днешна България - което принуди комунистите да обрастват с лишени от съдържание партньори от рода на „Ера 3”, и което остави „националното съгласие” в границите на популистката политическа метафора. От предпоставена и подставена политическа бутафория, чиито действия бяха предварително пресметнати, Съюзът на демократичните сили се превърна в автентична политическа сила, изразяваща политическата воля на милиони хора - и следователно в една от реалните перспективи за бъдещето на България. Спечелил изборите и управлявал самостоятелно по-малко от година, той бе отстранен от властта със съучастието именно на тези, които бяха предопределени да изпълняват ролята на подставени политически субекти - и в частност на президента д-р Желев и върхушката на ДПС. Така чрез един груб и неприкрит политически заговор бе осуетена стъпката към реална демокрация в България. Тази стъпка обаче неизбежно предстои - и това натоварва Съюза на демократичните с огромна отговорност.

            Защото ситуацията на несъстоялото се днес, на несбъдналата се демокрация просто не може да бъде разтегляна до безкрайност. Колкото и мирен да е преходът, той е все пак преход, междинно състояние, в което търпението на хората се изчерпва. Следващата стъпка трябва да бъде направена - и днес България е не пред избори, а пред избор - тя или ще постигне себе си като нормална и демократична страна, или ще се сбъдне кошмарът на пост- или неокомунизма - превръщането й в бананова република, скарана с европейските ценности и общоприетите норми; перманентно фалираща и бягаща от поетите ангажименти; страна на превратности и крайна нестабилност, в която никой не вярва и на която никой не се доверява; страна с погубена самостоятелност, безсилен придатък към оста Москва - Белград.

            Неизбежно предстоящите избори ще решат не кой ще управлява през следващите четири години, а каква ще бъде съдбата на България въобще, към кой от двата модела на разпадащ се комунизъм ще се ориентира - към чешкия или към руския. С тези избори неизбежно ще приключи периодът на имитативната демокрация - след тях ще има или нормална държава, или възкръснал комунизъм под нови и може би още по-противни маски. И отговорността на Съюза на демократичните сили този път е исторически предопределена - в нейния контекст частнопартийните амбиции и субективните фактори просто няма как да проработят. Защото СДС не е просто само една от политическите сили на предизборната сцена; СДС е единият полюс - този на бъдещето, от чието разпадане или слабост следва тържеството на другия - този на посткомунизма. Други просто няма - колкото и да ги търсим. Отговорността е исторически наложен факт - и отказът да бъде поета е предателство към бъдещето на нацията.

            Способен ли е СДС да поеме тази отговорност? Има поне няколко прецедента, които говорят в полза на противното. Наглият заговор срещу правителството, вместо да консолидира коалицията, предизвика жестоки вътрешни конфликти, които не са заглъхнали и до днес. Тъй нареченият бунт на мравките, в чиито среди се роди предателската подкрепа за кабинета на Беров, при която 23-ма депутати предпочетоха да останат със и във властта, предавайки интересите на своите избиратели, сложи началото на противоречията между НКС и парламентарната група. Жълтият плик на Стоян Ганев беше само епизод от продължилите месеци наред усилия да бъде сменено ръководството, а най-вероятно и политиката на НКС - и позорното решение на председателите на партии, замазващо тази откровена и инспирирана от Бригадир Аспарухов провокация, обслужваше конкретни намерения преди Петата национална конференция. Гласуваните промени в статута на СДС, даващи право на вето на председателя на ПГ над решенията на НКС, създаде практически два центъра за вземане на отговорни политически решения и съответно възможности за противоречия между тях: и мога откровено да заявя, че тези възможности бяха умело използвани за сепаративни цели.

            Най-опасна от всичко обаче бе скритата и открита вътрешнокоалиционна борба за надмощия - както на национално, така и на местно равнище, поставянето на партийните интереси над коалиционните, мисленето в категориите на „моята партия”. То породи взаимно дебнене и недоверие, създаде предпоставки за блоково мислене, провокира наистина сериозни и само на пръв поглед личностни конфликти. Благодарение на тази стара язва в българския политически живот - партизанщината СДС твърде рядко достигаше до продуктивни политически решения и твърде често се занимаваше със собствените си вътрешни проблеми.

            Разбира се, естествено е след четири години бурен и превратен коалиционен живот партиите да са ревниви към своята самостоятелност. Но СДС би трябвало най-сетне да си даде сметка, че е електорална, а не чисто коалиционна формация. Че организираните партийно членове са едва няколко процента от хората, които гласуват със синя бюлетина. Че избирателите възприемат СДС като единна национална кауза и твърде малко се интересуват от партийни търкания и различия. Че ако не се намери форма, която да ангажира вниманието и съпричастието на безпартийните симпатизанти, които най-много от всичко се дразнят от теснопартийни амбиции, пътят към разочарованието е твърде кратък. Политическите интереси на СДС, а с това и интересите на България, просто налагат запазването на двуединството от партийна коалиция и национално движение - и партиите би трябвало да подкрепят, а не да се стремят да игнорират техните равностойни организационни форми.

            С тези рецидиви на партизанщината сме длъжни да се преборим - в противен случай ни очакват техните пагубни последствия. Станахме вече свидетели на един от тях - в един момент, в който политиката на правителството бе претърпяла пълно фиаско, в който страната се тресеше от скандални прецеденти като симбиозата между престъпността и органите на реда или като драстичните нарушения на югоембаргото, в който правителството бе останало без премиер, в който доверието от него бе свалено дори и от президента, в който курсът на долара скочи рязко нагоре, а след него и цените, в които бе безбожно стопен държавният резерв - в този момент СДС, силата, която посочи предсрочните парламентарни избори като единствен изход от създалата се ситуация, запази безпристрастно мълчание на пасивен наблюдател.

            Два месеца продължиха споровете в НКС за това трябва ли или не да се внесе вот на недоверие за икономическата политика на правителството - евентуално ултимативно обвързан и с оставането на ПГ в пленарната зала, без да се постигне какъвто и да е резултат.

            СДС безбожно проспа този момент - което никоя нормална опозиция не би си позволила. Което не може да не породи съмнения, че някои партии, а в още по-голяма степен някои депутати просто не искат избори. За сметка на това тактиката на изчакване и на дребни парламентарни игри ни доведе пред следната перспектива: ремонт на кабинета, след който възможността той да бъде бламиран става нищожна, пряко овладяване на важни сектори от изпълнителната власт от комунистите; възможност да бъдат гласувани в хода на продължаващата парламентарна агония ред рекомунизационни закони - а също и такива, които биха компрометирали икономическото развитие на страната - като например Закона за масовата приватизация - срещу което парламентарната група няма никакъв шанс да се противопостави.

            Безкрайно наивно е да се предполага, че правителството на Беров ще си отиде само, че от неговия провал следва автоматично правителствена и парламентарна криза. Това е все едно да се вярва на добрата воля на комунистите. Разбира се, ситуацията е неизгодна за тях, нужен им е вариант, който да снеме от тях отговорността за тоталната криза, до която докараха страната. Но СДС не може повече да изчаква. Длъжни сме да мислим не за собствените си политически интереси, а за интересите на страната. Защото перспективата на изчакването е - нов фалит за България, икономически хаос, неуправляемост, която може да породи нов диктаторски режим. Смешно е да се говори за „принципите на парламентаризма”, когато в този парламент вярва 7 на сто от населението. Длъжни сме да поемем риска на решителното действие, на ултимативния парламентарен и извънпарламентарен натиск за предизвикване на нови избори. Длъжни сме да кажем не на парламентарните удобства, ако планираният кърпеж на кабинета успее. Защото днешното несвършващо историческо време изтече. Защото неговото продължаване е агония - и за страната, и за СДС като политическа сила.

    

      От: "Литературен вестник", бр. 19, 16-22.05.1994 г.