Българската Конституция и депутатската проституция – част първа

Сигурно това заглавие ще шокира мнозина. И сигурно мнозина ще повдигнат рамене – какво искате от един гладувал срещу подписването на Конституцията. Но сигурно поне неколцина ще се сетят, че заглавието е парафраза. В деня, в който “бащите” на новата българска Конституция пиеха шампанско и ръкопляскаха на собствените си подписи, върху фасадата на стачкуващия Софийски университет висеше огромен надпис: “Новата соцконституция – депутатска проституция”.

Преди ден-два същата тази Конституция навърши 20 години. Вече е пълнолетна – и е някак си неуместно да я третираме като недоносче. Добра или лоша – тя Е. Стигнала е вече до възрастта, в която може да упражнява древния занаят от името на поредните проституиращи управници.

Пита се дали ние сме стигнали до политическото си пълнолетие. До онази благословена възраст, в която се отказваш от вярата, че държавата е призвана да дава и разпределя, да ти казва кое е добро и кое е зло. И в която най-сетне проумяваш, че ти си този, чиято воля и чиято нравствена мяра прави държавата. Твоята и тази на милионите други българи, с които ти – лично ти – можеш и трябва да намериш общ език.

И ако държавата се е изродила, а управниците не изпълняват ролята на твои представители и твои служители, пак ти – лично ти – си в правото си да теглиш един ритник по затлъстелите им задници. И ако утвърдените от тях норми не работят – ако произвеждат лъжа вместо истина и безправие вместо справедливост, ти не само можеш, но и трябва да откажеш да се съобразяваш с тях. Което значи – да ги отмениш. Дори и да се изписват с главна буква, като основната норма – Конституцията.

Нейното друго име е “Обществен договор”. Сиреч онзи регламент, по който всички ние, българите, сме се разбрали да живеем заедно. И по който сме делегирали на неколцина избрани от нас кахъра да се занимават с общите ни дела. Ние сме страна по този договор – и ако избраните не го изпълняват, имаме всички основания да го променим – както и да поискаме политическа неустойка от онези, които нарушават неговите клаузи.

Същото трябва да направим и ако договорът не работи. Ако е калпаво съставен – поради конюнктурни съображения на някогашните негови съставители. Ако не произвежда качество на живот, а произвежда безрадие и беззаконие, ако цинично потъпква нормите, върху които се крепи нормалния и цивилизован живот.

Разбира се, може дълго да се разсъждава върху това, че и най-страведливата и обществено коректна норма вирее в определени условия, които могат да подпомогнат нейната реализация, но и да я провалят до степен, при която тя да се превърне в карикатура на самата себе си. Че общественият договор е едно, а неговото изпълнение друго. Че той е обраснал в закони и подзаконови актове, които си противоречат и взаимно се обезсмислят. Че вечните виновници са тези, чиято надробена отколе попара сърбаме днес – и прочее.

Само че аз отказвам да се съобразявам с подобни всеопрощаващи и всезаобикалящи аргументи. И твърдя, че България днес е на толкова печално дередже, че то просто няма как да се обясни с откъслечни и части фактори. И че щом сме толкова зле – тъй систематично зле – то няма как и в самата основа да няма нещо сбъркано. Сиреч – в самия Обществен договор.

Това не е предположение. Аз просто знам, че го има – най-малкото защото съм участвал в цялото му безумно правене. Знам обаче и още нещо: че големият проблем не е в текста, не е в принципите, не е в политическата философия на българската Конституция. Проблемът е в нейното правене, в свързаните с нея политически сделки. И – както много правилно видяха студентите от далечната 1991 г., нейните курвенски гиздила не бяха спуснати свише. Бяха съвсем реален продукт на съвсем реални политически договорки – правени от съвсем реални политически фигури. Те именно – нейните “бащи” – бяха проститутите – Конституцията беше просто запис на техните компромиси, гешефти и лъжи.

 

От: http://politiki.bg/