Силвия Белева
През 1956 г. Съветският съюз потапя в Азовско море 360 контейнера с химическо оръжие по нареждане на Никита Хрушчов.
Директорът на екологичното предприятие „Ситал” Генадий Рубцов твърди, че гаранционният срок за целостта на контейнерите изтича през 2010 г. Т.е. - вече е изтекъл. Контейнерите съдържат луизит, иприт, зарин и зоман.
Междувременно в района е измерена концентрация на химикали, която превишава няколко пъти нормите. Рубцов казва още, че теоретически е възможен разлив на химикали през 2011 г.
Освен това из крайбрежието на Крим били пръснати 1200 варела с бойни отровни вещества. За сведение - само един варел с луизит или иприт може да убие всичко живо в радиус от 40 километра. В морето при една от забележителностите на Крим - „Лястовичето гнездо”, е установено съдържание на арсен 100 пъти над нормата. При това положение може да се предполага доколко „здрави” са варелите в момента.
Екологичната катастрофа за Азовско и Черно море съвсем не е нереална. Те могат да споделят съдбата на Аралско море. Не да изчезнат като него, а просто да станат отровени и мъртви – с всички последствия за крайбрежните държави – включително и за България.
През 60-те години на миналия век започва систематичното унищожение на Аралско море. Съветската власт решава, че именно край него ще започне масов добив на памук, който да удовлетворява потребностите на цялата огромна държава. Строят се напоителни канали, които отклоняват водите на вливащите се реки. Днес Аралско море е почти изчезнало. Спомен е изобилният някога риболов. Съответно – много хора загубват препитанието си. Риболовната промишленост запада и изчезва. А когато задуха силен вятър, прашни облаци покриват околните селища. Тези облаци съдържат морска сол, химикали, пестициди и пясък. Неизбежно настъпва и промяна в климата – лятото става по-горещо и сухо, зимата – по-студена и по-дълга.
Един по един амбициозните проекти доказват убедително своята несъстоятелност. Прави ли изключение „Кремиковци” край София? Но това съвсем не е пречка да се измислят нови и нови проекти. А задължителното им осъществяване да се преследва с цената на всичко.
Русия ще съди България за 58 милиона евро заради забавяне на АЕЦ „Белене”. „Обещава” да има поне още един арбитражен иск, като това обаче не било „натиск” върху страната ни.
Ако не е натиск, вероятно е покана за градинско парти или за бал. Само че маските вече са паднали. Настъпателната настойчивост за непременно продължаване на проекта и за намиране на инвеститори, макар и от нищото – защото такива реално няма - вече става заплашителна. Става заплашителна с натрапените „услуги” – освен за намирането на инвеститори, и за отпускането на заем – само и само строежът да започне. След като може цяло море да пресъхне и процъфтяваща от него промишленост да се унищожи, колко му е да се построи атомна централа в някакъв земетръсен район.
Как реагирали властите в Крим на сигналите от екологичното предприятие „Ситал”? Като поставили върху изследванията му гриф „строго секретно”. Ако се размине катастрофата – добре. Ако не – ще се мълчи, докогато е възможно. Тъй както - за Чернобил през 1986.
Как ще реагират нашите власти - предстои да видим.
И тук изплува споменът за руския посланик в НАТО г-н Рогозин, който откровено разсъждава за излишната руска деликатност в преговорите с чужденци и за видовете сила на съхранение в „дипломатическия” арсенал – умна, груба, икономическа, военна, морална, всякаква. Каква сила в момента се използва спрямо България – всеки да прецени сам.
А може би това е силата, която от средата на миналия век и до днес повелява окупацията да се нарича освобождение. Грифът върху тази повеля е „строго явно”. И „задължително”.