Българската Конституция и депутатската проституция

Едвин Сугарев

Че Конституцията ни е калпава и недомислена – това е ясно от пръв поглед. Днес изстрадваме особено отчетливо един от нейните недостатъци – липсата на контролни механизми по отношение на съдебната власт. В България – не на последно място и поради нейната Конституция – просто няма правосъдие и няма справедливост. Ефектът от това нямане е видим: студентите, които изписаха плаката за “депутатската проституция”, вече ги няма тук. Задено с още към милион и половина събратя по съдба.

Проблемът обаче не е в явните или скрити конституционни недъзи. Конституцията можеше да бъде по-добра, можеше да бъде и по-лоша. Големият въпрос е: трябваше ли изобщо да бъде натрапена като начало и като символ-верую на прехода? Там ли й беше мястото – или имаше по-важни неща за правене?

А също и: какво прикриваше самото нейно правене, чии цели обслужваше то? Какво постигнаха тъй наречените “бащи” на Конституцията – и каква България предопределиха чрез своето бавене на топката, чрез своето нагаждане към създадените от някой друг обстоятелства, чрез своето сговаряне за действия, които изпратилите ги във Великото народно събрание не искаха да приемат и не можеха да понесат?

И до къде я докараха – тези вкопчени в креслата си на “велики” депутати? Най-кратко казано: кой имаше интерес от този тегав конституционен сценарий? Кой спечели от него, кой загуби – и кой какво бъдеще за българите предопредели?

И най-вече: какъв нравствен кодекс завеща не самата конституция, а нейното правене на българското бъдеще?

Това са тежки въпроси. Техните отговори и до днес не са дадени. И вероятно затова във всички напъни да бъде тържествено чествана поредната годишнина от Конституцията се чувства известна гузност. Правят се празненствата, разбира се – събират се разните “бащи” и си говорят. Повечето от тях са вече ОЗ-политици, особено сините такива.

По-точно казано – бившите сини. Това е едно от малкото официални сборища, на които левицата и десницата намират общ език. Там прекрасно виреят какви ли не радетели за мирния преход и националното съгласие – от Желю Желев до Светлана Шаренкова. Но известна гузност все пак се чувства. Защото този общ език е езикът на колаборацията.

Именно колаборацията беше реалната плоскост, на която се реализира тази Конституция. И няма никакво значение дали нейните текстове са адекватни или не. Има значение фактът, че е зачената в измяна и измама. И че е нещо като кесията със сребърници, подхвърлени в ръцете на Юда.

Самото решение да се прави Конституция и да се свиква ВНС беше продукт на сговаряне, реализирано на Кръглата маса. Този жест има патетично-протоколен характер, той би трябвало да бъде нещо като пищна церемония, която ни въвежда в българския преход към демокрация и въобще в новото битие на страната ни.

Беше ли обаче Конституцията най-важният подстъп към това битие? Не. Други народи избраха други версии, заеха се примерно с регламентиране на приватизацията и изграждане на нов бизнес-климат и пазарна икономика. В България тези най-насъщни за прехода реформи се забавиха с цели седем години.

Може да се възрази, че конституцията регламентира политическото и обществено битие – сиреч политическия плурализъм, разделението на властите, правата и отговорностите на гражданите – и че тази регламентация е факторът, върху който се крепи гражданското общество. Добре – само че сега имаме нова Конституция, а нямаме гражданско общество – и това нямане изпъква все по-категорично и по-драматично. В този смисъл ролята на Конституцията за формирането му е декоративна.

Нещо по-лошо: гражданско общество имаше тогава, в самата зора на прехода, когато никаква нова Конституция не се провиждаше на хоризонта – и то именно принуди управляващата БСП да направи най-радикалната конституционна реформа – като премахне член първи от Живковата такава. Тъкмо в този момент бъдещите конституционни “бащи” призоваваха от балкона на Студентския дом народа да се разотиде.

От: http://politiki.bg

Българската Конституция и депутатската проституция – част втора