РЪМЖАЩАТА РУСИЯ

Изглежда живеем в забележителни времена – Русия няма други средства да си наложи своето, освен да заведе дело срещу България! Способен ли е руснакът да проявява чувство за вина или гузност?  Това е същата тая Русия, която стъпи със сталинския си ботуш на врата на България, донесе сталинските си концлагери, в които загинаха хиляди българи, постави своите КГБ генерал-губернатори във всеки окръжен партиен комитет и ни натика в душата пролетарската си диктатура, и то в страна, в която работническата класа беше по статистика по-малко от пет процента.

Ако е имало някога момент, когато премиерът Борисов би могъл да покаже шопския си инат и да изрита руската наглост от политическия живот на страната и да покаже дясна ориентировка, то този момент е сега, въпреки злобната кампания срещу неговите увъртания - от глутницата кремълски лакеи, начело с президента-ченге, не може друго да се очаква.

Всъщност Бойко Борисов би могъл много лесно да отвърне на процеса с контра-процес като заведе иск за компенсации срещу унищожаването на политическата надстройка на България и нейната парламентарна демокрация. Той много лесно би могъл да представи и цифри за геноцидни практики в българските концлагери със задкулисните директиви на окупационните руски власти. Той в края на краищата би могъл да покаже и големия си среден пръст на руснаците в отговор на исканата от тях сума.

Не беше отдавна когато журналистът Николай Марченко публикува статията «Русия иска да върне влиянието си в България»  в украинското рускоезично списание «Наш век».

Статията беше показателна, понеже Марченко изглежда не разбира, че дори и само заради географските си императиви България не може да има «топла славянска дружба» с Русия. Неговата грешка е мисленето му на колониалист със сталинска закалка, който не може да преглътне провала на командаджийското си поведение, доминиращо руското мислене на военния комунизъм.

На господин Марченко дори и не му минава през ума, че България е мулти-етническа нация и руската любов към панславизма за българите мирише само на имперски мухъл и стари мераци. Той дори и не си дава сметка, че «топла дружба» съществуваше само в комунистическите лозунги, че българите гледат такива като него в очите, хилят им се, а след това по византийски си обръщат гърба и ги псуват. Те далеч не са забравили и «топлата дружба» на сталинските концлагери – една непозната за тях форма на жестокост и унищожение, каквато с лупа не можем да намерим  през цялото турско владичество.

На Балканите неговата преднамереност не само не хваща дикиш, но е изобщо неприложима. Той дори и не знае, че неговата Русия е само късен пришълец в геополитическия театър на Балканите. Още по-лошо – той дори и не вижда, че България има обща граница с Турция и Гърция, а не с Русия. С Турция и Гърция е свързано нашето минало, нашата религия, нашата култура, нашия език и дори и нашата кухня. Бъдещето на тая география ни води естествено към Босфора и към Изтока, към плажовете на Гърция и естествения търговски и културен ренесанс на балканската етническа мозайка.

Българите не са забравили и гнусотиите, натворени от сталинския Коминтерн и неговата вражда, посята сред народите на Балканския полуостров. Русия не използва други методи и днес, макар че е страна, която не може да предложи никакъв опит в областта на филантропията, хуманистиката, природозащитата или организираната обществена ангажираност. Русия е един примитив, чието място е там, където е сега.

Изглежда пред заблатения манталитет на господин Марченко едва сега проблясва, че България е парламентарна република, тоест такава, каквато е успяла да стане още след освобождението си от руското опекунство  и такава, каквато Русия никога не е била. В България никой не мисли, че дуетът на джуджетата в Кремъл е нов вид обществена система, нито че тоя дует е нещо повече от олицетворение на политическото ниво на руското общество.

Звучи подозрително  когато Марченко заявява, че «сериозните интереси на руския бизнес в България – в сферите на туризма, недвижимите имоти и енергетиката, трябва да бъдат подсигурени със стабилност и с положителен имидж». Той едва ли има предвид тайните служби на Русия, вече внедрени в България, или мафията на руските наркотрафиканти. Може би затова той дори звучи гузно когато споменава, че бившият посланик на Москва Анатолий Потапов нарекъл България «троянски кон на Русия в Евросъюза». «Русия – казва той – не може да си позволи да губи съюзници и партньори в Европа. България е държава, която заедно с Молдова и Сърбия е изпълнена с политическа воля за сътрудничество с Москва; тя не бива да бъде изгубена като преден пост на Балканите и съюзник в НАТО и ЕС».

За какъв «преден пост» говори тоя неизлекуван болшевик? Може би за вражда към съседите ни? Или може би така говори съжалението му за изгубените позиции на Русия на Балканите? Ние виждаме, че носталгията по изгубеното го тресе, но не вярваме да е толкова кьорав да не вижда, че България далеч не е изпълнена с «политическа воля за сътрудничество с Москва». Той трябва да знае, че фокусът на руската култура и политика отдавна е редуциран единствено до паметника на Съветската армия, чийто окупаторски дизайн служи само за митинги на бивши червени кокотки, изглеждащи днес на спартански вдовици, водени от комсомолския плам на един налудничав знаменосец на партията с подходящ руски произход. А може би Марченко е гузен и за лакомията и наглостта, с която цар Путин иска да ни натика атомния си реактор в Белене?

С няколко по-обмислени коментара той едва ли ще изтрие впечатлението на българите за неговата натрапчива, лакома и сметкаджийска Русия. Тая Русия би трябвало да отвори широко, ама много широко кесията си, ако иска да компенсира за мръсотиите, които е оставила зад себе си в малка България, и то компенсации без да иска нищо в замяна.

Друг е въпросът дали изобщо на българите им трябва Русия. Те, ако не друго, сега вече имат последната дума.