Българската Конституция и депутатската проституция – част трета

 

Великото народно събрание беше свикано след първите тъй наречени “свободни и демократични избори”, на които българският народ – единствен след народите от бившия източен блок – избра отново управлявалата половин век комунистическа партия.

Големият проблем обаче беше, че тези избори не бяха нито свободни, нито демократични. Българите гласуваха за БСП не защото обичаха дотогавашната просташка диктатура. Напротив – те я ненавиждаха. Те гласуваха така от страх.

В София стотици хиляди се събраха на предизборния митинг на СДС – в провинцията обаче не беше така. Там още не можеха да повярват, че времето на местните феодали и тяхната безогледна власт е отминало. Там хората чакаха да видят накъде ще задуха вятърът – и тогава да решат дали са за демокрацията или против нея.

И видяха. В деня на изборите се появи социологическата агенция “Инфакс”, собственост на свързания с КГБ Максуел, специално поканен от Андрей Луканов. В самия ден на изборите тя направи няколко емисии, с които оповестяваше достигнатите до момента проценти от изборния вот. Това до голяма степен предопредели парадокса непосредствено след падането на Берлинската стена да изберем отново комунизма. Плюс мъртвите гласове, подправените протоколи и натискът на директорите по места, разбира се. Но и плюс още нещо. Плюс съгласието на самите изгубили изборите демократи.

Един от големите грехове на съществуващия само от няколко месеца СДС беше съгласието за толкова ранна дата за изборите – когато съюзът на практика нямаше структури на много места в страната. Най-големият грях обаче беше самото признаване на изборните резултати. Че изборите бяха манипулирани и нечестно спечелени, се знаеше от всички. Желю Желев го каза едно към едно на драматичния следизборен митинг. След което тихомълком ги призна – без да има санкцията на Националния координационен съвет.

Хората не искаха да се примирят. Пред тогавашния Партиен дом израстна първият

Град на истината. Стачкуваха студенти, протестираха интелектуалци. Какво правеха в това време избраните вече “велики депутати” на СДС? Готвеха се за първото заседание, събрани в залата на Отечествения фронт. И обсъждаха дали пък в знак на протест да не се появят в неофициално облекло...

Припомням това не за да се заяждам, а за да посоча основния проблем, който превърна правенето на Конституцията в първородния грях на българския преход. Той се оказа задкулисно договорен, а не извоюван. Опозиционният СДС и набързо преименуваната комунистическа партия се опитваха да го правят заедно. Честите срещи на Желю Желев и компания с Андрей Луканов породиха мита за мирния преход и националното съгласие – според който отговорните за комунистическите престъпления трябваше да се реформират сами. Което, съгласете се, е малко странно – преходът от диктатура към демокрация да бъде съвместен проект на диктаторите и техните поданици – при това с подавляваща роля на първите. Именно те съставляваха онова мнозинство, което трябваше да гласува Конституцията, призвана да се превърне в символен адекват на голямата промяна в България.

Оттам започнаха компромисите. Те биха могли да бъдат разказани в цела книга – затова тук само ще ги маркирам. Първият от тях беше изборът на Желю Желев за “председател” на републиката. Този избор беше предопределен – нямаше как да се избере тази фигура без подкрепата и на СДС, който имаше тогава 144 депутати. Този избор беше договорен по принципа “правителството наше – президентът ваш”. Особеното на тази договорка беше странното решение за фигурата на вицепрезидента. Той беше предложен от самия лидер на СДС – и се оказа Атанас Семерджиев, вътрешен министър в управлявалото преди изборите правителство на Луканов, пряко отговорен за унищожаването на архивите на Държавна сигурност.

Следващият компромис беше свързан с тъй нареченото “правителство на националното спасение”, договорено като широка коалиция между БСП, СДС и останалите парламентарно представени сили – и оглавено от Димитър Попов, шеф на ЦИК по време на злополучните избори за ВНС. Управляващото от началото на конституционния мандат второ правителство на Андрей Луканов банкрутира заедно с обявения от него банкрут на България. След гладната Луканова зима това вече беше наистина много. Рейтингът на БСП беше ударил дъното, КТ Подкрепа обяви национална стачка, студентите отново бяха на улицата – изградиха барикада от улични плочки пред университета, а синият президент пристигна и започна да я раздига със собствените си ръце – пред камерите на Националната телевизия.