Едвин Сугарев
Ако в този момент – веднага след безславноно фиаско на второто Луканово правителство – СДС беше бойкотирал парламента и беше настоял за предсрочни избори, бившата комунистическа партия щеше да бъде издухана поне за едно десетилетие от властта. Това обаче не се случи – въпреки че намеренията на сините бяха именно такива. Вместо това Желю Желев извади досието на Петър Берон, който вече се виждаше като премиер, а Константин Тренчев прекрати стачката.
Започнаха преговори, протекли на фона на появилия се междувременно манипулативен списък с ченгета, повечето от които бяха от синята парламентарна група. След дълго шушнене по кабинети и коридори се стигна до създаването на правителството на Димитър Попов. Впрочем името на премиера, предложен лично от Желю Желев, остана неизвестно за редовите сини депутати до самото гласуване; преговорите се водеха задкулисно – като основни учстници в тях бяха Луканов и Димитър Луджев.
Именно това беше моментът, при който правенето на Конституция се превърна в политическо падение. Най-малкото защото нито един от сините депутати не беше изпратен в парламента с мандат за колаборация с комунистите – каквато де факто беше това правителство. Имаше обаче и нещо по-лошо от тази колективна измяна: от тогава започна голямото бавене на топката. ВНС като че ли забрави, че е създадено да прави Конституция. Депутатите гласуваха насъщните за правителството закони и се занимаваха предимно с политически препирни, чувствайки се достатъчно уютно в качеството си на “национални спасители”.
И тогава стана ясен големият капан, заложен от комунистическата партокрация като прелюдия към българския преход. Великото народно събрание нямаше краен срок на действие. Неговият мандат беше разтеглив – докато се направи конституцията. Дотогава БСП разполагаше с парламентарно мнозинство – и което беше много по-важно – с време да се окопити. Дотогава друг вадеше кестените от огъня и сърбаше попарата на националния банкрут – и по-точно икономическите министри в кабинета, чиито постове стратегически бяха предложени на малцинството.
Не всички бяха съгласни обаче. На 4-ти април 1991 г. 44 депутати от СДС внесоха декларация, с която призовават ВНС да бъде разпуснато. Твърдя, че този призив, в чието списване съм участвал пряко, беше смислен и логичен – и отговоряше на националните интереси на страната ни. Защото политическата агония на ВНС имаше една съвсем конкретна и явна анти-национална цел: да продължи политическото безвремие, за да може БСП да преживее този кризисен за нея политически момент – и за да могат вече създадените от нея икономически групировки да се възползват от нормативния хаос и препускащата инфлация, за да натрупат мускули и да заемат позиции на входа и на изхода на държавните предприятия. Подписката не беше приумица, а резултат от проведените в СДС тежки политически дискусии – включително и от проведената теоретична конференция през март същата година.
Част от лидерите и депутатите на СДС обаче вече бяха поели своите обслужващи функции – за съжаление начело с бившия лидер Желю Желев. Отговорът на тази подписка беше първата пукнатина в политическото единство на опозицията – появи се тъй наречения СДС – център, формиран от БСДП и БЗНС “Никола Петков” само дни по-късно – на 10-ти април. В крайна сметка 39 народни представители напуснаха парламента, а после – след като там започнаха разисквания на предложението на Петър Стайков, което предполагаше те да бъдат заменени със следващите по листите, започнаха и гладна стачка в знак на протест.