Българската Конституция и депутатската проституция – част пета

Протестът на 39-те не беше само срещу дирижираното от бившата комунистическа партия конституционстувателствуване. Всъщност протестът беше по-скоро срещу използането на ВНС като политически инструмент в полза на БСП – и с подкрепата на огромен брой депутати от парламентарния съюз на СДС. Срещу бавенето на топката и разтеглянето на мандата на ВНС – което можеше да продължи практически безкрайно. Срещу подмяната на идеите и идеалите в колаборационни съюзи и тайни съглашателства.

Идеята за прекратяване на мандата на ВНС не беше хрумване на някакви “екстремисти” – както ни наричаха тогава. Беше съвсем легитимно решение на СДС, потвърдено от две национални конференции. Лидерите на СДС-център отказаха да признаят легитимността на първата от тях – и специално заради техния хатър беше свикана втора национална конференция, която потвърди решението на СДС да бъде бойкотиран парламента и да се иска прекратяване на мандата на ВНС. Това решение беше взето с подавляващо мнозинство – включително с гласовете на повечето представители на партиите от “центъра”.

И тогава се стигна до най-срамната част от политическата сделка, свързана с гласуването на Конституцията. Лидерите на недоволните от решението партии – Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Петко Симеонов, Александър Каракачанов и Петър Слабаков, се събраха по потайна доба и на сутринта излъчиха по БТА декларация, която де факто отричаше легитимността на проведените конференции. На другата сутрин беше направен опит за преврат в СДС – като основният изпълнител беше Петко Симеонов – докато Филип Димитров беше поканен от Желю Желев и задържан с празни приказки в кабинета му колкото се може по-дълго.

Опитът пропадна, но разпадът на съюза беше вече неизбежен. Гладната стачка на 39-те принуди мнозинството да побърза с гласуването на Конституцията, а Желю Желев – да обяви дата за парламентарните избори, макар и с огромно закъснение.

В крайна сметка прекратихме стачката и се върнахме в пленарната зала. Никога няма да забравя атмосферата, която цареше там. Доскорошните ни “колеги” от Парламентарния съюз на СДС не ни поздравяваха, заобикаляха ни по коридорите, като да сме прокажени. За сметка на това си общуваха с червените депутати прочуствено и задушевно – като да бяха родни братя. Всъщност в известен смисъл и бяха. Бяха станали съвместно “бащи” на българската Конституция.

Двадесет години по-късно имаме Конституция, но вече почти нямаме държава. Политическата сцена на републиката се превърна в долнопробен битпазар, на който всичко се продава и всичко се купува – всякакви съюзи са възможни и всякакви подмени са допустими. Затова е добре да си спомним откъде почна всичко това, откъде се появиха лъжата и подмяната. Оттук – от прашните парламентарни кьошета на Великото народно събрание. И българската Конституция бе ябълката на раздора.

Тя именно разедини демократичната общност. Тогава се надпреварваха да предричат на СДС изборен провал. Не познаха – синята коалиция спечели изборите. Само дето трябваше да се бори освен с БСП и със своите фантомни сенки – СДС-център и СДС-либерали. Те останаха извън играта, но похарчиха към 7 % от демократичните гласове. Точно колкото бяха необходими, за да се осуети пълното мнозинство на сините в следващия парламент. И за да се стигне до фаталната за правителството на Филип Димитров зависимост от гласовете на ДПС. Резултатите са известни – седем похарчени, прахосани години: достатъчни, за да се обезнадеждят хората и да бъде блокирано гражданското мислене и самочувствие.

Седем години – плюс поредната национална катастрофа, известна като “катастрофата Виденов”, плюс смачкването на нормалния бизнес от дебеловратите герои на нашето време, плюс институционалния хаос и опростачването на обществото ни. Толкова струваше на България сделката, наричана нова българска Конституция.

 

     От: htpp://www.politiki.bg