Общественото обезчовечаване

Балканите притежават особена двойнственост: те са хем онази мелница между Запада и Ориента, в която тоталитаризмът възбунва в най-жестоките си и просташки форми, те са родината на всякакви наполеоновци с потури, на разни Татовци и Титовци – и същевременно – те са в територията, на която всяко престъпление срещу нормалния и естествен ред на човешките взаимоотношения се плаща с кръв, всяко насилие срещу свободата на ближния ражда насилие – както днес в Босна. Злото и доброто тук са крайни; те не могат да застинат в някакви институционализирани от традицията цивилизовани норми. Ако границата между тях се губи, то това става именно в тяхната крайност.

            И така е било винаги. Стамболов осъжда на смърт своя близък приятел и по-сетнешен руски агент и предател Олимпи Панов - това зло ли е или добро? Посред бял ден на улиците на София накълцват със саби „тиранина” Стамболов – това зло ли е или добро? Изтребваните от усташите сърби, които след това на свой ред са изклали усташите, избиват днес внуците на тези усташи – това зло ли е или добро? В името на свободата Бенковски пали села, за да изкара селяните „да се вдигнат” – това зло ли е или добро? За зло или за добро, в името на вечно поената с кръв македонска земя, хората на Ванче Михайлов и Протогеров се трепеха по софийските улици?

            Така е било винаги и така и днес: винаги, когато смисълът е ясен, залогът е голям, а саможертвата върховна. Вук Драшкович заложи живота си срещу полицейския произвол на сръбските комунисти: без да поставя условия, без да си поставя мостове за връщане назад – просто поиска да умре в знак на протест. Ала Балканите познават и друга крайност: когато понятията за добро и зло се допират поради своята издребнялост и мизерност; когато по гърба на реалността тропат хорца натрапени бодри марионетки; когато големите думи са прах в очите на наивниците, хвърлен с бакалска пресметливост, когато всеки мъжествен жест дразни средата от дребнави сметкаджии, от вкопчили се в своето добруване дребни душици, която веднага го осмива, оплюва, прави го невъзможен. В такива времена демагогията е най-доходният занаят, а цинизмът най-добре котиращата се житейска философия. Това са времената на общественото обезчовечаване.

            Живяхме в тях и днес се силят да ни върнат там отново. Най-ясно това личи в езика, лишен от предназначението си да назовава, принуден да бъде обществен пазител на сухи и кухи сакрализиращи формули, пъдар на всякаква субстанциалност и определеност. Когато слушам как Желю Желев мърмори за „мирния преход към демокрация” или за „ повишаване на напрежението”, сякаш възкръсва паметта за друг един, ломотещ думи като плужеци, например за „ в името на човека, за благото на човека” или за „дела, дела и пак дела”. Разбира се тук не става дума за езика на поредната кукла на конци, поставена на върха на мнимата обществена пирамида. Става дума за езика като обществена реалност, като пораждаща безсмислие среда, която ни е натрапена и от която не можем да избягаме. За езика, създаващ изкуствена паралелна реалност, която да подмени осезаемата. За езика, съсредоточен не върху предаването на информация, а върху изкривеното й тълкуване,  не върху общуването, а върху манипулацията на съзнанието, за езика, използван по еднакъв начин от последния репортер на „24 часа” и от говорителя на правителството.

            Същото важи и за езика на жестовете и ритуалите. От пищните приеми в боянската резиденция до пошлите военни паради по случай национални празници, жестовете не създават нова политическа реалност. Те само преповтарят казаното дотук - стара опера с нови и все така негодни участници. Те са и максимално обезчовечени - тъй като тъкмо в обезчовечеността е тяхната функция. Какво сакрално действие се извършва, когато президентът приема вечерната проверка на някаква си рота в подножието на Ботевия паметник? Каква почит овеществява изнасянето на ковчега на Борис Христов от барети в маскировъчни униформи? Тези жестове мистифицират властта, като я отдалечават от нормалното и смисленото, от естествения жест в човешките взаимоотношения: една манипулираща процедура, характерна за всички насилнически режими.

            Смисълът на общественото обезчовечаване е да се възприеме създаваната чрез говоренето изкуствена реалност като неоспорима или поне като конкурентноспособна спрямо естествената. Иначе казано, не вярвайте на очите си, вярвайте на лъжите, защото те обясняват по по-удобен начин настоящето и така ви осигуряват психологически уют. Може с очите си само преди малко да сте видели преливащия от хора площад „Батенберг”, ала друго си е, когато някой президентски съветник ви каже, че на днешния екстремистки митинг е имало само няколко хиляди човека. Най-малкото защото ще ви се обясни по убедителен начин и защо са били толкова малко. Всичко това разкривява моралните критерии и разкривяването е повсеместно.

            Два примера: Когато подготвяли няколкото изречения, които президентът трябвало да каже на гладуващия поет Биньо Иванов, шефовете на президентската канцелария се обърнали към компетентни литератори с молба да им кажат дали и колко добър поет е адресатът на президентското слово. Очевидно то би звучало по друг начин или може би просто не би било изказано, ако Биньо Иванов не беше толкова добър поет. По същото време в НКС на СДС един мастит политик запитал: „Какъв е сега пък тоя Биньо Иванов? И него ли ще го правим герой?”

            Както се казва, коментарите са излишни.