Едвин Сугарев
Живеем в забързани времена, сред истинска каскада от събития, които се сменят всеки миг, менят своите ракурси, мащаби и взаимоотношения, подмятат ни между спомени и предчувствия, подиграват се с паметта и историята. Погледнем ли назад, веднага се заплитаме в паяжината на сбъркани и подивели перспективи: всичко онова, което е изглеждало съдбовно, достолепно, страшно, сега се кълчи шутовски, едва прикрива голотата си с разръфани дрипели, крета подире ни с разкривената походка на травестит.
Онова, което ни се е струвало вечно и обричащо: тъпата замръзналост на времето, срещу която сме се борили, месестите лапи на малки и големи политически и административни дембели, които са мачкали съдбите ни и са ни размествали като пионки по строго разграфеното поле на тъй наречения обществен живот – всичко това вече не вдъхва ужас, то е просто жалко и смешно.
Същевременно се превръща в особена гледна точка, която обезсмисля и омаскарява нашето собствено минало, превръща неговите екзистенциални проблеми и категории в примитивни кулиси, сред които сме били разигравани в марионетъчни фарсове. Днес България казва сбогом на една междинна омерзителна епоха, днес изпълзяваме от пещерното време на посттоталитаризма, затова и погледът ни е различен, затова и погледът към историята е изобщо възможен. Очите на посттоталитарния човек са вковани като гвоздеи в неговото СЕГА: основните въпроси, които той с болезнеността на съмняващия се си задава непрекъснато, са – наистина ли нещо се променя или промяната е само привидност, наистина ли нещо може да се промени, наистина ли по гърчещата се и мимикрираща кожа на това сбъркано днес аз мога да достигна до някакво реално, различно утре?
Погледът на отвъд-тоталитарния човек, погледът, с който тепърва трябва да привикнем, е много по-различен, той е насочен назад към историята, която е и негов екзистенциален опит, но опит, от който той вече се е отчуждил – и затова преживява тази история като мистерия. Ако посттоталитарният човек бе винаги готов да запее със сините бардове: „Докога ще живеем така”, то отвъд-тоталитарният човек е притиснат от непосилната дистанция, която го дели от неговото собствено уж лично преживяно и прочувствено минало, от неговото непосредствено вчера: неговият въпрос е изпълнен с почуда и недоумение: как изобщо сме могли да живеем така?
И наистина, как сме могли? Наистина ли този кротък идиот Т.Ж. е управлявал нашата страна през кажи-речи целия ни съзнателен живот? Наистина ли тази банда хленчещи Лильовци и лигльовци е била онази монументална Партия, вграждаща ни като тухли в безпрекословни китайски стени, ограждащи ни в безизходни пространства на фалш и лъжа, осъждаща ни на бездуховност и обезсмисленост? Наистина ли е имало някаква си дата 10 ноември, за която се е говорило като за величествен исторически прелом, като за отворена порта към демокрацията? Наистина ли сме били толкова плахи, крехки и ограничени, та да търпим и да се съобразяваме с всичко това? За какво сме могли да говорим тогава, какво сме обсъждали помежду си, върху какви основи сме закрепвали несигурните свои ценности, откъде сме намирали сили, за да осмислим кухотата на онова, което ни заобикаля, да намерим опора, която ни позволява да устоим? Как това, което днес прилича на мукавени отломки и стиропорни руини, е било тогава безпощаден валяк, който реално е мачкал живота ни и живота на нашите близки?
Опитайте се да си го представите. Опитайте се да си припомните голямото време на безвремието. Опитайте се да подредите миналото си така, че то да има стойност на осмислящ фундамент. Представете си за какво сте мислили, какво сте чувствали, от какво сте се страхували, с какво сте се борили, с какво сте се съобразявали преди пет-десет-петнадесет години. И тогава ще видите, че един праг, отвъд който всичко някак си се размива, олеква, профанизира се – въпреки вашата воля, въпреки желанието да обвържете спомените си в един достоен за уважение ред. КАК ИЗОБЩО СМЕ МОГЛИ ДА ЖИВЕЕМ ТАКА? Как изобщо сме търпели тъпи идеолози да ни обясняват в името на какво живеем, истерични общественички да си пъхат носа в личния ни живот, невежи администратори да ни разрешават и забраняват, цинични политици да зачеркват света и да ни приковават на кръста на вечната повторяемост, сред това дребнаво бакалско битие? Как в мозъка, костите и кръвта ни се е отлагало като тъмна отрова чувството, че всичко е такова, каквото е, и ще си остане такова, защото не може да се промени? Как жалката каста от правоимащи, вкопчили се днес с последни силици в своя кокал, е успяла да превърне абсурдния си статус в нещо подразбиращо се от само себе си.
Обърнат към своето осквернено и профанизирано минало, отвъд-тоталитарният човек се чувства по особен начин раздвоен. Наистина нему принадлежи бъдещето, той вече държи съдбата си в свои ръце. Същевременно той е и човек без корен, човек, който се съмнява в реалността на собственото си минало, чувства се екзистенциално отчужден от него, чувства се изигран. Неможейки да го осмисли, той съвсем реално не може и да си го припомни, тъй като корозията на безсмислеността го разлага и слива в една непроницаема маса. Поглеждайки назад, отвъд-тоталитарният човек чувства принудата на една истинска историческа амнезия. Цялото общо минало, включително и неговото, е дотолкова нелепо в тоталната си демаскираност, че принадлежи единствено на забравата.
От: "Литературен вестник", бр. 41, 18 ноември 1991 г.