Приятелският огън в пирамидата на пожарникарите

Темата за ролята и мястото на приятелството ( и роднинството) в българската политика е необятна като Сибир. И също толкова сгрява сърцето на всеки, който поне малко уважава принципите на демокрацията, макар да е горещо актуална. Подклажда се вербално, формално и официално всекидневно и буквално!

Паметни за паметливите ще си останат доводите на премиера Борисов да къта на всяка цена в пазвата на правителството министри, като Божидар Димитров и Вежди Рашидов. Били му приятели и това му било достатъчно!

Сега обаче ги разправя други, точно обратното:

„Приятелството е едно, а работата и държавата е друго. Откакто съм премиер тези, които се срещат с мен извън Министерския съвет, знаят, че могат да играят с мен футбол, тенис или карти, и никаква служебна тема нямат право да ми поставят, в противен случай те никога повече не идват при мен, защото аз работя сутрин от 07.30 вечер до 22.00 часа. И ако и тогава някой дойде и започне да ме занимава с нещо, вече просто ще изпуша, казвам ви го най-честно.”

Запомнете от този цитат думата „футбол”. Ще има още по темата ( но не „след рекламите” – за неприятелски медии такива не се полагат у нас).

„Надявам се, че рафинерията като най-голямо българско предприятие няма да се опита да направи някой номер с държавата. Не ги съветвам най-приятелски…”, заканва се приятелски на „Лукойл” премиерът Борисов. Защо точно „приятелски”- той си знае. Вероятно в средите, от които е произтекъл, така си говорят на маса. Другаде просто прилагат закона и не намесват трапезните лафове, характерни за стилистиката на Марио Пузо и неговите герои в приемната на Дон Корлеоне. Но тук от нас се очаква да целунем ръчицата на бащицата с благодарност за благоволението на приложението му , постигнато ВЪПРЕКИ приятелството на премиера с нарушителите му.

Разчитайки на късата ни памет и на дарбата си да профанизира с прости примери сложните и противоречиви ( собствени) публични демонстрации, премиерът продължава с въпросите и отговорите ( любим похват на Сталин!):

„Има закон, ние сме го изпълнили. Ако всички, които са карали с превишена скорост решат да стачкуват, ще отменим ли законите за превишение на скоростта?”. Казва го по повод заканата на нефтохимици от „Лукойл” да протестират, да му създават проблеми. Обаче някак не се връзва този приимер със случая, когато приятелят му Лечков беше хванат да кара с превишена скорост в София и показа среден пръст на служителите на закона- буквално и в преносния смисъл. Защото е приятел. При други (удобни) случаи властта афишира безкомпромисност, но когато Вежди Рашидов налита на бой на униформени, а Лечков пък ги обявява за лъжци – може. Стига да е приятел. Ако полицаите са излъгали за нарушението му и за средния пръст, защо министърът на ги уволни, след като ги бламира, заставайки на страната на Лечков ( ще речете- голям праз, той Борисов час по час бламира министрите си!)? Или в МВР няма проблем да работят „лъжци”, както няма проблем същият Лечков да бъде издигнат след това за нов кметски мандат от ГЕРБ?

Спирам дотук, за да не стане този текст наистина „трактат”, съсредоточен върху един от факторите, илюстриращи ролята и мястото на приятелството само по отношение на един политик, макар и да е с най-голямото „П” за момента. За финал предлагам няколко цитати от едно интервю (поместено в e-vestnik) на приятеля (му) Христо Стоичков, в което руски журналисти откровено му се подиграват като „полиглот” и „велик българин” (рамо до рамо с Живков и Ванга), а той откровеничи (без да го питат) за приятелството си с шефовете на „Лукойл” в България и Русия :

„Христо Стоичков: Приятел съм с Вагит Алекперов и с Валентин Златев. Подариха ми шикозен часовник
30 Юли 2011
Спорт-експрес, Русия

Руският вестник “Спорт-експрес” публикува голямо интервю с Христо Стоичков, който преговаря да стане директор или треньор на футболния клуб “Ростов” в Ростов на Дон. Ето текста на интервюто:
“Стоичков се отпуска в креслото и разглежда строителните скелета зад прозореца на генералния директор на “Ростов” Юрий Белоус.
Ние крадешком го разглеждахме в полумрака – малко е побелял от времето, когато беше играч, носи дебела златна верижка, два пръстена… Какво пише на фланелката му? Името “Stoichkov” се преплита с осмицата. Номерът, с който играеше.
– Колко време ви трябва? – попита Белоус.
– Около час.
Стоичков вдига вежди, завърта глава и възкликва:
– Аз и с жена си не разговарям толкова!
Това е аргумент, помислихме си ние – и сменихме плановете. Разбрахме се за четиридесет минути. Стоичков се успокои – не е важно колко. Важното е да победиш. Поговорихме си два часа. Христо отговаря на руски. Само в някои случаи му помага Мирчо Димитров – агент на почти всички българи, играли в Русия. От Пеев до Георгиев. През 80-те години Димитров не е имал отношение към футбола – работел е като строител в Грозни.
– Вие винаги сте говорили това, което мислите. Времето не ви ли промени? – търсим мост към носителя на “Златната топка” – 1994.
– Не! Невъзможно е да ме промени нещо! А и защо трябва да се променям? – маха с ръце Стоичков.
– С годините хората стават по-сдържани…

- Няма такава опасност за мен. Вижте ме – дори външно съм такъв, какъвто бях. Само малко корем се появи. Какво да разсъждавам за характера? Ненавиждам хора, които днес наричат нещо бяло, а утре – черно. Аз през цялото време се движа направо. И в живота, и на терена.
– Вие нали често сте били в Русия?
– Разбира се. Дойдох в Москва за финала на Шампионската лига “Манчестър” – “Челси”. Тук имам близки приятели. Например президента на “Лукойл”.
– Вие говорите за Леонид Федун? Той вече не е президент…
– Какъв Федун? Говоря за Вагит Алекперов. Мой приятел. Познаваме се от десет години. Дружа и с Валентин Златев – представител на “Лукойл” в България.
– Дружбата с милиардери носи неочаквани подаръци. Един наш богат човек подари на Роберто Карлуш “Бугати”.
– Трябва. Аз също съм получавал много подаръци. Виждате ли часовника ми?
– Не е лош.
– Да, шикозен часовник. Много е скъп, не се разделям с него! Подарък ми е за рождения ден от вашия “Лукойл”.
– Вие говорите смело руски. Учили ли сте го в училище?
– Не. И не говоря много добре. (б. р. – по времето, когато Стоичков е завършил училище, изучаването на руски беше задължително до 8-и клас).
– Недейте така, Христо. Вие имате изключителни способности за езици. Само един месец след пристигането си в Барселона сте дали интервю на испански език.
– Животът ме принуди. Това бе най-важният момент в кариерата ми. Трябваше да разбирам какво говори Йохан Кройф и какво говорят футболистите на терена.
– Чували ли сте за Вагнер Лав от ЦСКА?
– Има си хас!
– Той за осем години в Русия така и не научи езика.
– Вагнер е бразилец, нали. Това ми обяснява всичко.
– В руските вестници са ви приписвали маса любопитни фрази.
– Какви по-точно?
– Ето какво, например: “Ако някой хвърли върху Мадрид атомна бомба, аз ще стисна ръката на този човек”.

- Каква е тази глупост? Никога не съм казвал такова нещо. Кой е написал това? Той е глупак, така му предайте. Той си няма и представа какво ми е в душата. Аз и затова не се разбирах с всички журналисти. Ако пишеш истината за Стоичков – получаваш всичко. Ако лъжеш – първият разговор ще бъде и последен.
– Ето ви тогава още една фраза – след победата над сборния отбор на Русия през 1997 година: “Руснаците ни освободиха от фашистите, а ние тях – от световното първенство”.
– Аз просто се пошегувах. На 9 септември руските войници освободиха България. А мачът се игра на 10 септември.
– Съдия бе Вацлав Крондъл…
– Наистина? Имате отлична памет. Аз съм забравил кой бе съдията.

В Русия се смята, че има трима велики българи – Тодор Живков, Ванга и Стоичков.
-На Тодор Живков му подарих фланелка на Барселона с моя номер. С Ванга не успях да се срещна.
На световното първенство в САЩ през 1994 година България написа история, но се срина срещу Швеция (0:4).
-Това е един от най-тъжните дни в живота ми. Но първо беше полуфиналът с Италия. Съдията Жоел Киню от Франция. Пълен идиот, глупак и педераст. ..
-Вие казвате понякога, че съдиите заслужават да бъдат убити?
-Разбира се! Всички говореха: Възможно ли е френски съдия да свири мач на България, след като не позволихме на Франция на играе на Световното в САЩ.”

Честно казано, щеше ми се и Стоичков да е поне малко „бразилец”. Поне в това интервю. Но явно няма как. Той си е нашенец. Чувства се освободен от фашизма ( но май не е съвсем и докрай), както и от задръжките. Нали е богат и известен! Това ми обяснява всичко. А, че личността Стоичков никога не се променя ( и си е останал на нивото на разсъжденията от юношеските години в НРБ), че и се гордее с това, не е беда. Истинската трагедия обаче е там, че същото в много голяма степен се отнася и за непроменящия се начин, по който и сега се управлява РБ. Нещо повече, преди беше с връзки, но поне тайно. Шуробаджанщината се ширеше конспиративно ( продължение на партизанлъка с други средства!) по селска роднинска линия в зависимост кой на чий партизански отряд е давал хляб или подслон ( или твърди , че го е правил).

Сега „приятелската философия” откровеничи на показ, като на мач по кеч на кален тепих! Явно обаче има хляб в това рейтингово зрелище. Някак си е по-демократично. Ако някога роднинството беше определящо, сега е приятелството. А приятел се става по-лесно, нали. Вдъхновяващо е и обнадеждаващо приятели!

От: http://ivo.bg/