ДРУГИЯТ ИЗРАЕЛ – НЕ ТОЗИ, КОЙТО НИ НАСЪСКВАТ ДА МРАЗИМ

Ангел Ангелов

(по повод на насрочената за 19 септември сесия на ООН, на която ще се гласува предложението за едностранно обявяване на Палестинска държава)

Един от моите най-големи приятели е български евреин. От неговите уста веднъж чух нещо, което ме потресе из основи. С почервеняло от болка и гняв лице той ми сподели своята може би най-срамна тайна от младостта си. Случило му се в казармата, по времето на соца. Разбрали, че е “мръсен чифутин”, войниците от взвода му си спретнали с него юмручно забавление, в което с настървение се включили и долните им крайници. Старшината изглежда нямал нищо против, понеже циничната обида я чули първо от него и няма как тя да не е подействала като клечка кибрит в тоя барутен милитаристичен погреб от наслагван с десетилетия от комунистите антисемитизъм. И всичко това се повторило... после потретило... И така – повече от десет пъти!

Помня много добре това време. Съветският блок се вживяваше в ролята на Джак-Изкормвача на съвременната западна цивилизация, формирана до голяма степен от юдео-християнството. Ислямистките режими бяха поканени на кървавата му сватба, където щедро бяха отрупвани с оръжия вместо с подаръци, а вечно препасалият пищов на кръста си Ясер Арафат и неговата ООП му бяха нещо като сватове. САЩ им беше големият кръвен враг, а неговият “сателит” Израел – не по-малкият.

Сега нещата не са се променили особено. Може би разликата е само тази, че източният лагер беше допълнен от вероотстъпническия Запад най-вече в лицето на ЕС, който в още по-значителна степен се самоизтръгна от християнските си корени и престана на либерализма и неосоциализма – отново първи побратими на исляма.

И отново Европа, родила двата световни антисемитски мита за еврейското кръвопийство през средновековието и за световния еврейски заговор (чрез фабрикуването на “Протоколите на Ционските мъдреци”, дело на руско-съветския фалшификатор Матвей Головински – най-четената и издавана книга в арабския свят след Корана), Европа на кръстоносните походи и на гоненията и погромите срещу евреите, Европа на Холокоста, трови масовото съзнание на поданиците си, като продължава да нарича Израел “окупатор”, “агресор” и дори “държавен терорист”.

Зомбирани от либералните медии, милиони хора се предават на юдоомразата, имаща хилядолетни корени в света. Те вярват, че Израел трябва да върне “окупираните територии” на палестинците, за да имат и те своя държава. Вярват, че евреите подмолно и престъпно са завладели тези земи, понеже само те са способни на такава мерзост – да отнемат от бедните араби земята, имота и препитанието им, за да ги превърнат в бежанци в собствената им родина. Знаете ли по чия вина се провалят постоянно мирните преговори в Близкия Изток? Естествено, че по вина на “алчните и хитри евреи”. Затова, ето: ООН е взело вече мерки и е започнало подготовката за едностранно обявяване на палестинската държава. Арабската лига е внесла такова искане и настоява столицата на новата държава да бъде Източен Йерусалим, включващ стария свещен град(!!!). Очаква се събитието да се случи през септември.

Какво мислим ние по въпроса?

Повечето от нас живеят в сянката на монополизма на масмедиите и сигурно ще пропуснем това покрай ушите си като най-естественото нещо на света. Предполагам, масовата реакция ще се изрази в множество въздишки и усмивки, пуснати наоколо в името на тържеството на справедливостта.

“Еххх!... Най-сетне!”

Има обаче и алтернативна гледна точка, която ще се опитам да споделя с вас във втората част на статията. В нея ще обобщя някои библейски основания и факти от историята, които е полезно да се прочетат, ако по една или друга причина досега сте ги пропуснали.

И дори който се смята за бог в материята, по-добре ще е първо да замълчи пред тях и да ги осмисли, преди да се втурне през глава да ги оспорва.

На 14-ти май 1948-ма година, след като контролът върху Светите земи е предаден от Турция (загубила го след края на Първата св. война) на Англия, е основана държавата Израел. Върху територия, която е била изконно еврейска още преди хилядолетия – първо обещана на Авраам от Бог, после наследена от неговите потомци. Процъфтяващото царство на Давид е било там, а после и управлението по времето на Втория храм. И дори когато евреите не са имали независима държава, те винаги са се стремяли да живеят в тези земи – освен в случаите, когато масово са били избивани, или насилствено превръщани в бежанци.

Около 19 века е продължило тяхното скиталчество. Без дом, без храм, мразени навсякъде и почти навсякъде гонени като чумави. Многовековна трагедия, написана донякъде и от тях самите, понеже самите те поискаха кръвта на Месията да бъде върху техните глави и върху главите на чадата им. Отхвърлили своя Цар, те прегърнаха Проклятието. Не познали времето, когато бяха посетени...

“И ще бъдете откарани в плен по всичките народи. И Йерусалим ще бъде тъпкан от народите, докле се изпълнят времената на езичниците”. (Лука 21/24)

Не виждаме ли ясно в думите на Исус, че изгнаничеството няма да трае вечно?

Това е потвърждение на пророческите слова от Стария завет, където е написано: “И Аз ще върна от плен людете си Израиля. Те ще съградят запустелите градове и ще ги населят... И няма вече да се изтръгнат от земята, която им дадох.” (Амос 9/14-15; Езекил 36/33-38; 37/21; Исая 49/22)

Както и ап. Павел споделя по-късно, наказанието върху израилтяните не отменя Божият вечен завет към тях, даден на техния патриарх Авраам лично от самия Бог на небето и земята. (“Послание към римляните”, 11-та гл.)

Историята е документирала, че условия за реставриране на еврейската държава е имало още през 1918-та г., когато Англия позволява масова емиграция на евреи от цял свят в собствената им прародина. Постепенно пророчествата започват да се изпълняват и пустинята да се превръща в градина. Обаче някои правителства се притесняват там да не се обособи втора социалистическа държава, понеже мнозина от завърналите се били бедни и заквасени от идеологията на комунизма, а пък Англия, за да укрепи империята си, е трябвало да флиртува с многомилионния арабски свят.

Така, вместо да изградят домовете си в земята, завещана им от техните деди, шест милиона евреи завършват в пещите на Холокоста. А от тях – милион и половина деца. След като научава за тия ужаси след войната, обществената съвест е потресена. И това способства Общото събрание на ООН да приеме резолюция №181 за основаване на еврейска държава в Палестина с площ от 14 000 кв.км.

“Родила ли би се една земя в един ден? Или родил ли би се един народ отведнъж?”

Невероятното пророчество на Исая отпреди хилядолетия се сбъдва.

А думите на първия министър-председател на страната Давид Бен-Гурион са като знамение за света:

“Вярвате или не, но нашият народ се завръща тук, за да подготви идването на Месията”.

И се започва... Армиите на шест арабски държави нахлуват в Израел, за да унищожат младенеца. И то още на следващия ден след неговото раждане!...

Тук е добре да се добави, че още година преди обявяването на старата-нова държава еврейското население в Палестина подкрепя плана на ООН за разделянето на земята на еврейска и арабска част, като Йерусалим, където то е било мнозинство, е бил предложен да бъде под международен контрол. Арабите, естествено, категорично отхвърлят предложението и започват нападения срещу еврейските общности, които впоследствие прерастват в периодични, но печални за тях войни. Тяхното намерение винаги е било и ще бъде (тук визирам ислямизираните араби, надъхани от Корана и шариата) да изтрият Израел от картата на земята. Тая омраза те засукват още с майчиното си мляко, както сте имали повод да се убедите може би и сами (ето, с тоя линк ви давам само един от стотиците примери: “Тригодишно мюсюлманско момиченце жадува да убива неверници” - http://www.youtube.com/watch?v=ZjbJnZUJTYU&feature=player_embedded ).

Поразрових се малко и ето какво открих. Още през 1957-ма г. арабската конференция на бежанците в гр. Холм, Сирия, приема следната резолюция: “Всяко обсъждане на въпроса за решение на палестинския проблем, което не гарантира правото на бежанците да изтребят Израел, ще бъде възприето като светотатство срещу арабските народи и срещу исляма”. “Това ще бъде една война на унищожение и значимо клане – като монголските кланета”, заплашва Азим Паша, генерален секретар на Арабската лига. “За нас мирът означава унищожаването на Израел и нищо друго”, кръвожаден е на свой ред лидерът на ООП Ясер Арафат.

И въпреки това, той е приет през 1974-та г. от ООН, където сто и петте нейни членки аплодират неговото изказване. Години след това той ще се превърне дори в Нобелов лауреат за мир, а неговата ООП ще се сдобие със статута на “наблюдател” в обществото на народите.

Какво, не е ли само една буква разликата в абревиатурите?

Чудно ли е тогава, че през 1974-та г. в негово лице тероризмът е лигитимиран на международно ниво?

Което го превръща от локален, в международен тероризъм, чиито трупове едва смогваме да преброим сега.

След смъртта на Арафат неговото място заема Махмуд Аббас, осигурил финансирането на Мюнхенския атентат през 1972-ра г. срещу отбора на Израел и настоящ президент на Палестинската автономия. Според неговите убеждения, унищожаването на Израел трябва да се извършва на етапи, като създаването на Палестинската държава е един от тях. С тая цел враждуващите фракции “Фатах” и “Хамас” по-рано тая година сключиха примирие.

“Елате да ги изтребим, за да не са народ и да не се споменава вече името на Израиля!” (Псалом 83/4)

Разбирате ли сега защо фанатиците на Аллах не искат да решат проблема с палестинците, въпреки че те не са милиони и прекрасно се вписват в пейзажа им с техния език, вярвания и култура? Защото те ги държат като зейнало дуло на постоянно нарастваща смъртна заплаха и угроза срещу Израел. Използват ги като терористична общност и държавата, която някои политически кръгове сега се опитват да създадат, ще бъде 100% терористична държава.

С една-едничка безмилостна цел – завземането на Йерусалим, а впоследствие – пълното унищожение на Израел.

Точно според пророчеството на цар Давид от Псалом 83-ти.

Но това, което те и много други хора не разбират, е че този народ не е свой си и че тази свята земя дори не е на Израел.

“Защото земята е Моя”, казва Сам Господ. (“Левит” 25/23)

И който докача нейните настойници, докача зеницата на окото Му!... (Захарий 2/8)

Правото на езичниците да тъпчат свещения град, святата земя и Божия народ приключи на 8-ми юни 1967-ма г., когато по време на знаменателната “шестдневна война” Йерусалим премина под юрисдикцията на Бога. Тяхното време да се поругават там със светините мина и оттук насетне ги очаква единствено Божият Съд.

“Защото, ето, в ония дни и в онова време, когато върна юдовите и йерусалимските пленници, ще събера всички народи, та ще ги сведа в Йосафатовата долина. И там ще се съдя с тях поради людете Си и наследството Си Израиля, когото разпръснаха между народите. Те си разделиха земята Ми...” (Йоил 3/1-2)

Така че участваме не в политически, а във вселенски духовен конфликт, в който всеки един жител на планетата трябва да вземе страна.