За робите и робовладелците

Едвин Сугарев

"Разграждал Желю система..."

Васко Кръпката

В едно предновогодишно предаване на „Неделя 150” президентът д-р Желев най-сетне свали картите. В една иносказателна форма той разкри своята лична философия на историята - и по-специално механизма, по който се сменят системите. Лъжа било писаното в комунистическите учебници по история: не бунтът на робите довел до смяна на робовладелския строй, а съзнанието на самите робовладелци - те осъзнали, че системата им е нефелна, че производствените отношения са изживели времето си и производителността на труда спада. Тъй че не невежите роби, а тъкмо те - техните господари, взели нещата в свои ръце и ги превърнали в крепостни. Същото било и когато феодалният строй се трансформирал в капиталистически. Ерго - градивната сила, която сменя системите, е винаги кастата на господарите.

Обединителят на нацията българска не доведе докрай своите исторически аналогии. Тъй или иначе, закономерният извод просто се натрапва: смяната на тоталитарната система (ключова формула във всичките му политически разсъждения) е и трябва да бъде дело на самите комунисти. Те са исторически предопределените да осъзнаят нейните несъвършенства, те и само те имат желанието, силата и интелектуалните способности да я променят. И ние - робите, крепостните, безгласните поданици, не трябва да им се пречкаме с нашия излишен антагонизъм, не трябва да им пречим с нашите изсилени конфронтации, не трябва да им се натрапваме с припомняния за някакви бивши техни вини. Защото ние сме низшите, исторически непродуктивните, ние просто нямаме думата. Обратното - трябва да им помагаме, трябва да се обединим около осъзнатата воля за промяна на своите довчерашни господари. Да затворим страницата на миналото. Да бъдем национално съгласни и морално безгласни. Да приемем братски протегнатата ръка и да забравим с чия кръв е била обагрена. Да въздигнем колаборационизма в ранг на универсална политическа философия.

Оттам нататък е лесно: национално съгласие, правителство на националната отговорност, размиване на политическите граници, разтваряне на автентичната политическа воля в едно неопределено единно и единено, под върховенството на новия национален бащица, пространство.

Колкото и абсурдно да звучи, тази теза не е плод на инфантилно политическо фантазьорство. Това е не друго, а ФИЛОСОФИЯТА НА ПЕРЕСТРОЙКАТА в нейния опростен и циничен вариант. От гледна точка на тази философия стават ясни много събития от най-новата ни история. Например, защо в програмата на някогашния Клуб за подкрепа на гласността и преустройството беше залегнала Юлската концепция на БКП. Или защо „нашият” Желю бе избран за президент с комунистически гласове. Или защо пак той собственоръчно на три пъти подряза крилете на нежната революция: веднъж на 14 декември 1989, втори път - когато на 11 юни 1990 обяви парламентарните избори за „законни и демократични”, трети път - когато собственоръчно раздигаше студентските барикади по време на националната стачка срещу правителството на Луканов. Или защото смъртно мразеше групата на 39-те. Или защо обвини във всички смъртни грехове първото демократично правителство на нова България и се превърна в обединителен център за усилията на комунисти, ченгета и червени мафиоти за неговото сваляне.

И най-важното - защо коалиционното правителство, доминирано по отечественофронтовски модел от комунистите, беше и си остана негов идеал. Не друг, а той убеждаваше СДС да се включи в такова правителство още през лятото на 1990 - веднага след като бе избран за президент. Не друг, а той, заедно със своите приятели Петко Симеонов, Петър Дертлиев и Димитър Луджев, бе главният архитект на марионетното правителство на Димитър Попов, което даде на комунистите нужното време да се преустроят от политически на икономически релси. И пак не друг, а той направи на подопечния си народ кошмарен новогодишен подарък - ново отечественофронтовско правителство на националната безотговорност - този път вече пряко контролирано от него чрез марионетъчната фигура на неговия съветник Любен Беров.

Гласуването на това правителство беше най-безсрамният и циничен политически акт, на който сме свидетели от три години насам. То бе плод на откровена политическа сделка: гласовете на комунистите срещу свободата на Луканов - този „политик с бъдеще” по думите на д-р Желев. Този акт не само предаде властта отново в ръцете на мнимо променящите се досегашни господари, но и имаше дълбоко символична стойност. Чрез него на практика бе зачеркната надеждата за поне минимална историческа справедливост: вече е безпощадно ясно, че виновните за днешното ни дередже така и ще си останат ненаказани, че хилядите жертви на „системата” не ще получат поне морално възмездие. Чрез него бяха увенчани едногодишните усилия на г-н президента и компания: бе подменен вотът на избирателите, политическото пространство бе прекроено без нови избори. И пак чрез него новата ни история се върна в изходната си точка. Остава ни само да гадаем дали бъдещето ще повтори страшния урок за тези, които заложиха на картата на някогашния ОФ. Защото е много вероятно ефектът да бъде същият: размиване на границите между политическите сили, унищожаване или дискредитиране на политическата им автентичност, серия от негласни вътрешни преврати, които да подменят тяхната политическа воля по фасона на старите нови властоимащи.

Най-страшното от всичко обаче е, че това, което трябваше да бъде начало на новата ни история, което трябваше да бъде нравствен катарзис и морално възраждане на нацията, бе по най-подъл начин опорочено от долнопробни заговори и политически далавери, че самият политически живот бе безнадеждно компрометиран, че бяха убити вярата и надеждата, които единствено биха могли да отприщят националната енергия в името на една реална промяна.

Българската история е склонна да забравя стари грешки и грехове, склонна е да заобикаля личностни и колективни вини. Не е прощавала и няма да прости само на предателите и на убийците на надежди.

От: "Литературен вестник", бр. 1, 11-17.01.1993