Затварянето на най-голямата ядрена централа на ГДР още не е приключило

Орелия Енд, Франс прес

Изолационната камера се затваря и механичен глас започва обратно броене: ''Четири, три, две, едно. Няма отчетено замърсяване. Благодаря." Следенето за радиация продължава в най-голямата атомна електроцентрала на бившата ГДР, макар и затворена от 20 години.

Шокирана от катастрофата във Фукушима, Гемания реши нейните 17 реактора, всичките разположени в западната част на страната, да бъдат затворени най-късно до 2022 г. Посещението в град Лубмин на брега на Балтийско море в Североизточна Германия обаче показва, че ще са необходими доста повече време и средства, преди те да изчезнат от пейзажа.

Бившата комунистическа диктатура имаше шест работещи реактора: пет в Лубмин и един в съседния град Райнберг. Всички бяха изключени от енергийната мрежа през 1990 г., но демонтирането им няма да приключи преди 2013 или 2014 г.

Сметката за държавните власти вече достигна 4, 1 милиарда евро. При това тази сума не покрива разрушаването на сградите.

"Нямаме пари за това", обяснява Марлиз Филип, бивш инженер, преквалифицирала се в говорител.

Преди да влезем в отделението за дезактивация, през което минават замърсените отломки и демонтирани части, трябва да се въоръжим с портативен дозиметър и да сменим градските дрехи с овехтял работен комбинезон и бельо, декорирано със символа за опасност от радиация.

Вътре се вижда редица от контейнери с кръгли илюминатори.

Странни силуети се движат в облаци от пара и прах: работници, облечени с непромокаеми комбинезони и маски.

От приблизително 5500 работници преди падането на Берлинската стена са останали 830.

Те дезактивират централата парче по парче, със струи абразивен прах, вода под много високо налягане или киселинни бани.

"Но не си въобразявайте, че радиоактивността се изпарява. Тя си е тук, но под формата на остатъчни продукти, които трябва да бъдат събрани", обяснява Уве Коп, шеф на отделението.

Зад него са струпани шкафове, пълни с почистени части, които чакат да преминат за последен път през дозиметъра и да получат окончателна административна зелена светлина, за да бъдат препродадени или изпратени на сметището.

"Дори един болт не можем да отвинтим, без да попълним формуляр в три екземпляра", смее се г-жа Филип.

Колкото шумно и оживено е отделението за дезактивация, толкова пусти и тихи са помещенията за складиране на радиоактивни отпадъци.

Претърсването на тялото и преминаването през детектор за метал са задължителни, камери за видеонаблюдение и охранители с кучета допълват мерките за сигурност.

Под неоновите лампи се виждат шейсетина сини цилиндрични контейнера, където се съхраняват отпадъците от ядреното гориво, познати на широката публика с името "CASTOR" /cask for storage and transport of radioactive material - контейнер за складиране и транспорт на радиоактивен материал/.

При допир стоманата е хладна - признак за радиация, която ще отнеме хиляди години, за да се разсее.

Германското правителство реши да се откаже от ядрената енергия, но без да вземе решение, потенциално твърде непопулярно, за окончтелно място за складиране на отпадъците.

Докато чакаме, варелите CASTOR в Лубмин търпеливо чакат в своя бетонен склад, който има официално разрешение само до 2039 г. и не е предвиден да издържи на въздушна атака, уточнява г-жа Филип.

До него се издигат стоманените кули, където се осъществява верижната реакция. С приближаването към тях дозиметрите започват да пиукат.

В Лубмин затварянето на централата, която доставяше 10 процента от електроенергията на бившата ГДР, е породило огорчение, което още се усеща.

"С един удар промениха живота ни. По икономически, но и по политически причини. Въпреки всичко ние се гордеехме с нашата централа", обяснява г-жа Филип.

"Сега и колегите ни Запад трябва да изпитат същото чувство. Всеки по реда си", добавя тя. /БТА/