11-и май

Проф. Иван Шишманов

Тук не става дума само за 11-и май. Празникът се превръща в своеобразен трамплин, в отправна точка за българския дух при усилието му да намери упование и в опита му да възкръсне след националната катастрофа. От текста на проф. Шишманов ни дели около век. Междувременно в средата на този век насилствено беше посадено семето на едно зло, чиято последна грижа беше за някакъв морал и човечност.

В началото на миналия век проф. Шишманов е бил убеден, че ролята на българина в „историята все още не е изиграна”. Вярвал е, че жизнеспособността на една нация се изявява именно в моменти на „големи нещастия”. Мнението му е, че българският народ е бил сломен „в момента, когато отслабнаха моралните пружини на неговата енергия”.

И днес - след 22 години преобладаващо имитативен преход, затягането на тези пружини е актуално. Но преди това е добре да бъдат почистени от ръждата, която хванаха през дрейфа на безвремието. За да не се окаже, че ролята, която българите предстои да изиграят, е тази на безучастни към собственото си изчезване свидетели. Една последна роля. (бел.ред.)

Каква хубава по своята дълбока символика дата умяха да изберат ония мъже на нашия ренесанс, които дълго време търсиха ден да локализират върху него емоциите и волята, чаянията и надеждите на цял един народ! Май, месецът на цъфналата природа, месецът на възраждането, когато младата земя облича венчалната премяна и весела и радостна се готви да стане майка…
Тъй и българският народ възкръсна и се разцъфтя след петвековна мразовита зима. И разцъфтя се благодарение и на онова слово, което първи му възвестиха на матерния език, на едно от македонските наречия, солунските братя.

И съзна българинът тясната връзка между просвета и пробуда, и не се излъга. Кирил и Методий от банални календарни светци се преобърнаха скоро в алегорични личности, представители на цялата нация, значението на които не отказа даже един свободомисленик като Ботева, който признаваше иначе само един бог: не тоя, който е в небесата, а който му бе „в сърцето и душата".
Ето какво написа един ден Ботев в своето „Знаме" (то бе на 8 май 1875): /1/

„И в историята на нашия потъпкан и поробен народ се срещат страници, в които българският гений е записал важни и знаменити събития... Едно от тия събития без съмнение е кръщението на българския народ. Чест и хвала на двамата наши солунски братя, Кирила и Методия, тия са гениите, които са записали знаменитото събитие в нашата бурна история..."

Не е чудно, че при такова възторжено настроение даже на един Ботев чествуването на 11 май трябваше да се преобърне в един всеобщ празник на българското национално възраждане и обновление, какъвто той ще остане завинаги въпреки всички изкуствени политически прегради, въпреки всички договорни клаузи, явни или секретни, въпреки всички конспирации на страха и завистта.

Във всеки случай на 11 май не трябва да има българин, който да не издига високо чело. Защото тоя малък народ, който недавна удиви света със силата на своите стоманени мишци, може да се похвали не само с това, че е водил неведнъж бляскави войни,че е оросявал планини и долини със своята кръв, и не само с това, че е имал и той „царства и столици и от своята рода царе и патрици", както казва поетът, а и с това, че „и той е дал нещо на светът" и преди всичко: "на вси словене книги да четат".

Ето това трябва да бъде неговата най-голяма гордост, защото тя е и най-високият залог за неговата способност да вложи и той нещо от себе си в общата съкровищница на човешкия род. /2/

Нека бъде българинът горд, но преди всичко с това, че чрез писмото и превода на свещеното писание дари на целия славянски мир първите елементи на една по-висока умствена и нравствена култура.

Нека бъде българинът горд, но преди всичко с това, че даже тия, които смятат за престъпление неговото желание да запази своята националност, се молят и днес на неговия език. Защото черковнославянският език, езикът на Кирила и Методия, – това е езикът на нашите праотци: старобългарският език, на който милиони и милиони славословят своя създател от бреговете на Сава и Морава до Северния ледовити океан и от границите на Германия до Монголия и Китай, до Камчатка и Сахалин. Помислете само! На това колосално пространство всяка неделя, всеки празник, при всяко кръщение, при всяко бракосъчетание, при всяко последно целование, всеки молебен, всяка панахида и в Сърбия, и в Русия милиони и милиони от царя или краля до последния селянин се отправят към божеството и шепнат му на нашия старобългарски език, който влезе, както е известно, и като съставна част на езика на Пушкина, Лермонтова и Толстоя.

Великият немски философ Кант казва на едно място, че само две неща на света възбуждат неговото удивление: звездното небо над него и моралният закон в него. По аналогия българинът може да каже, че едно нещо преди всичко възбужда неговата гордост: разпространението на неговия език, езика на Кирила и Методия, – от едно Бяло море до друго и от Адриатическото до Японското.

Носител и ширител на една по-висока култура в миналото, няма ли прочее българинът право да заключава, че неговата роля в историята не е още изиграна ? Това във всеки случай е моята дълбока вяра: днес повече от всеки друг път. Защото жизнеспособността на една нация нигде не блясва тъй добре, както в моменти на големи нещастия. Е добре, българският народ изтърпя бляскаво тежкото историческо изпитание. С рядко душевно величие, с поразителна трезвеност той прецени или е на път да прецени грешките, които го доведоха до ръба на пропастта. Какво по-голямо доказателство за морална мощ и самообладание и великодушие, и съзнание на историческите задачи, които го очакват? Още няма година от катастрофата и вече цял свят се учудва на способността на българина да се справя с необходимостите на момента. Чужденци, посетили недавна нашата земя, не могат да повярват, че сме прекарали две ужасни войни. Такава е стихийната енергия на тая нация, която не мисли да мре, въпреки желанията и ожиданията на мнозина. /3/ Защото тая нация и днес запазва основните качества, които винаги са я отличавали и в миналото, и преди всичко качествата на един по-висок морал. Искате ли доказателства? Вие ще ги намерите вече с хиляди в оная страшна и велика епоха, когато, както казва поетът, „в няколко дена народът порастна с няколко века", когато една шепа самоотвержени герои, осланяйки се само на себе си, повлече народа в неравната борба за смърт и свобода. Вземете революционните движения и в България, и в Македония. Нима в тях се проявява само едно грубо геройство? Ако има нещо светло и велико в тях, то е редкият дух на самоотверженост. То е високият морал, който вдъхновява всички. И Левски, и Ботев, и Каблешков, и Бенковски, и Гоце Делчев, и Дамян Груев, всички се борят не само за един практично-политически идеал, а и за тържеството на общочовешката правда. Не напразно българският народ нарече своите революционери апостоли на свободата. Патриотизмът за тях беше един апостолат, една религия: религията на свободата, на братството и равенството. Нам се вижда смешно днес, но какво по-характерно от това, когато скромният дякон Левски заявява, че като свърши своята мисия и уреди република в България, ще тръгне да освобождава Русия от монархическия гнет! И смешно, но и сюблимно. А фактът, че в никоя балканска държава няма толкова представители и защитници на работничеството?

Всичко това не показва ли, че в душата на българския народ има заложени високи нравствени ценности? Не бяха ли впрочем на първо място същите тия морални сили, които сломиха недавна турската стихия на тракийските полета? Не стана ли народът като един човек, когато му казаха, че отива да изпълни една свещена историческа мисия, да мре за свободата на роба и брата ? И не бе ли сломен тоя народ в момента, когато отслабнаха моралните пружини на неговата енергия? Днес всички търсим причините на голямата национална катастрофа. Не знам какви ще бъдат резултатите от желаната от всички анкета, но мене ми се чини, че българският народ пострада не само от липса на ум и по-голяма съобразителност у неговите водители, а отчаст и от излишък на поряоъчност и честност. Той, набеденият реалист, повярва наивно на силата на морала в политиката. Той не допусна нито за миг, че тържествените клетви могат да се престъпват тъй лесно. Уви, в това отношение българският народ ще има негли да поумнее още, което значи собствено, че ще трябва да се откаже от своя безкритичен идеализъм. Но аз не бих желал никога да загуби той при това дълбоките чувства на справедливост и по-висок морал, които са го ръководили до днес в историята.

Начинайки от епохата на Кирила и Методия и Климента и Черноризеца Храбър българинът не се задоволи да живее само за себе си. Той работи за цялото славянство. А имаше един момент, когато той взе участие дори и в развитието на общоевропейската религиозна и обществена мисъл. Нашият скромен поп Богомил е предшественик и на Констанския еретик Ивана Хуса, и на Виклефа, и на Лютера.

Аз не съм ни мистик, нито вярвам в месианизма на народите. Няма избрани народи и раси. Философът Хегел едно време, напротив, беше убеден, че европейските племена са повикани поред да водят всемирната еволюция. На тая идея се дължи и славянофилството – вярата в превъзходството на славяните върху германите и романите. Мицкевич, поетът на Dziady, мислеше, че на полската нация съдбата е възложила да изкупи, като Христа на Голгота, със своите страдания греховете на целия човешки род. Това са философско-исторически спекулации, подсказани от интимни желания за утеха или прослава на собствения народ.

Повтарям, не съм ни мистик, ни месианист. Но като всеки логично мислещ човек аз не мога да не съдя по аналогия от миналото за бъдещето. Е добре, това минало ми дава предпоставки за надеждни заключения.

Една нация, която веднъж: е играла една роля в историята, може да я играе при дадени благоприятни условия и втори, и трети път.

Аз знам много добре каква е силата на случая, на непредвиденото в развитието на събитията. Но аз знам и друго, че вярата в собствената мощ, ако ще би и плод на самовнушение, е сама по себе си една грамадна сила (idee force, както се изразява френският философ Fоuille). А нашата вяра не е суетна, не е ефект на автосугестия. Защото тя се крепи не на мечти и желания, а на исторически факти.
И докогато тая вяра е жива в гърдите на българина, не бойте се за неговата съдба. Един ден всесилният Ксеркс, разярен, заповяда да бичуват морето, да хвърлят вериги във вълните му. Укроти ли се морето? Днес нещо подобно става с широката стихия на българския национален дух. Нови ксерксовци се мъчат да го оковат. Ще успеят ли? Да, ако успеят да сломят свещенната му вяра в собствените сили, в морала и правдата. Но синовете, внуците и правнуците на ония българи, които разнесоха вечното слово по целия славянски мир, които с поп Богомила хвърлиха първите ферменти на европейския рационализъм, няма никога да се отрекат от себе си.

И не е далеч денят, когато България ще се изправи гордо на високия пост на границите на европейската култура. Признаците идат един след друг. Полагат се безшумно нови пътища в областта на цивилизацията, която единствено дава право на народите да вярват, че тяхното съществувание не е абсурд или исторически парадокс.

В българската литература и изкуство от няколко време насам се усеща буен кипеж. Броят на младите поети и списатели никога не е бил тъй голям, като днес. Между тях има и истински таланти. В областта на изкуството, особено в живопиството, се чувствуват същите творчески пориви. Многобройните картинни изложби показват, че и тук усилено и сериозно се работи. Но България почва да печели успехи на културното поприще и вън от своите тесни граници, въпреки всемирната конкуренция. Почти на другия ден след войната се узна за успеха на един наш талантлив живописец в Берлин. Недавна всичките вестници съобщиха, че една мимодрама, дело на двама българи, била поставена с успех на една от най-големите виенски сцени. А преди месец един наш архитект победи при един международен конкурс за съдебна палата всички свои конкуренти – между тях първостепенни европейски капацитети. Ето с какви думи се обърна председателят на международното жури, един от най-знаменитите днес живущи архитекти, Baumann, към нашите архитекти, събрани на банкет в чест на своя другар: „Аз считам тая крупна българска културна победа за продължение на шеметните български победи от тракийския военен театър, пренесен сега на друг терен, полето на мирния културен напредък." Тъй говори един чужденец, който няма никакво основание да ни ласкае.

И нека му вярваме.

Българският народ, въпреки всички беди, крачи сърчено напред и ние имаме право да извикаме с Галилея в деня на българското възраждане и обновление, в деня на Кирила и Методия: „И тя все пак се движи. Ерриr si тиоvе!"

БЕЛЕЖКИ:

1. Брой 15.

2. Трябва искрено да се скърби, че у нас това малко се съзнава. Народите живеят не толкова със спомена за своите геройски дела, колкото с ползата, която са принесли на общото человечество. И да умрат, такива народи продължават да живеят с ценностите, които са създали за вечни времена. От стара Елада и древния Рим отдавна няма вече следа, а от тяхната философия, тяхната наука, тяхното изкуство продължаваме и днес да се възхищаваме и възпитаваме. Ние не можем си и въобрази колко модерните гърци, които по своята етногения нямат собствено много общо с древните елини, дължат на тия далечни свои праотци за своите политически успехи. В Европа няма сериозно образован човек, който да не е запознат със старата гръцка философия, с произведенията на гръцката художествена книжнина и на гръцкото изкуство. Естествено е, че съдейки по тия произведения на една рядка умствена, нравствена и художествена култура, европейците пренасят своите симпатии от творителите на тия високи ценности върху техните мними или действителни потомци. Ето как съвременните гърци се обявяват днес за високо развита нация, а българите – за варвари. Мнението на европейците щеше да бъде несъмнено и за нас по-друго, ако да биха знаели, че българинът умее не само да взема по пет на нож, но и да създава културни ценности от вечна стойност.

3. За илюстрация на тая енергия може да се прочетат и следните няколко реда из една статия на Н. Станев „Читалищата и войната", която ще излезе тия дни в органа на Читалищния съюз (г. II, 1914, кн. 1–3). Касае се за катастрофалното земетресение в Търново, Горна Оряховица и Лясковец. „Какво направи пострадалото население в съборените три града : Търново, Г. Оряховица, Лясковец и околните села ? Отчая ли се то ? Наопаки. То се спусна с присъщата на българина пъргавина и за едно късо време, като мравуняк, като лястовички изгради, излепи съборените си къщи. Чуден е българинът, когато иска да работи ! Той никому не се оплаква. От чужбина парична помощ не му се изпрати, както обикновено се прави в такива случаи. Но със сиромашията си, с пъргавината си, с енергията си той се разтича, прекара, подпря, затегна, подложи, иззида, замаза, боядиса и влезе пак в гнездото си напук на природната стихия, която все продължаваше да ръмжи и се люлее. Ето как народните рани се лекуват; ето как всичко заздравява и зараства! Всички съборени комини отново запушиха и пак въздухът ще се огласява от търновските прозорци с весели песни и викове."

(Събрани съчинения в 2 тома на проф. Ив.Шишманов, под редакцията на Георги Димов, т. 2, София, БАН, 1960, 486-490)