Мъже не намерихме, търсят се жени

И пак е лято, и пак е като 1989-та. Отвращение и очакване нещо да се случи. 22 години след началото, пак сме там. Защо другаде се случват нови неща, а у нас се повтарят стари? В бедната, разделена, враждуваща допреди няколко десетилетия Испания, която сега много българи предпочетоха, как са могли да се случат? Отговорът е много кратък:  намерили са се няколко мъже. Ето какво е имала Испания щастието да притежава в разделните между своето минало и своето бъдеще години – няколко души, които на първо място са били мъже, на второ – испанци, и едва на трето – франкисти, социалисти, комунисти и други –исти.

Не знаех, че кралят на Испания Хуан Карлос е отгледан от Франко. Кралското семейство е в немилост в Италия, диктаторът Франко казва на детронирания баща на малкия Хуан: „Вие няма да възстановите монархията, но аз мога да я установя. Пратете ми сина си да го възпитам и след смъртта ми той ще е крал на Испания.” Така десетинагодишният Хуан Карлос пристига при Франко, който решава къде ще учи момчето и как ще се подготвя за трона. Необичайно, но факт.

В края на 1975-та генерал Франко е мъртъв, а Хуан Карлос е на трона. И започва оня период, който на нас ни изглежда лек и привлекателен, защото често го даваме като пример за подражание и го наричаме испански модел. Но за испанците същият период съвсем не е лек, то си е преход от диктатура към конституционна и демократична монархия.  Да си припомним отново, че по онова време комунистическата партия е в нелегалност и всичко, свързано с нея, е дълбока и тъмна загадка. Не е ясно, например, в случай на конфликт колко души е в състояние да изведе на улицата комунистическият лидер Сантяго Карильо. Но пък всички са общо взето наясно, че  ако се стигне до излизане на улицата, много офицери ще скочат срещу комунистите и много кръв ще се пролее.

Още преди да седне на трона Хуан Карлос е бил убеден, че преходът към демокрация е невъзможен без легализирането на комунистическата партия. Но, за да се случи това, нужно е и комунистите, и франкистите да проявят мъдрост и търпение, тоест да стоят мирни.  Хуан Карлос е знаел, че за да предприеме легализиране на комунистическата партия, трябва да има първо думата на комунистическия лидер Сантяго Карильо, че ще държи в мир, спокойствие и тишина  редиците. Хуан Карлос е предпочел в този момент да гледа на Сантяго Карильо не като на комунистически лидер, а като на мъж, като на испанец. За разговора между двамата мъже е бил нужен посредник. Малко известно и много любопитно е, че посредник на тази косвена уговорка между Хуан Карлос и Сантяго Карильо е станал …. Николае Чаушеску. Хуан Карлос праща свой човек при Чаушеску, който пък праща свой човек при Сантяго Карильо и така, с пътуване през Румъния, думата на комунистите, че ще кротуват, е дадена.

Дали кралят е вярвал, че Карильо ще удържи думата си? Вярвал е толкова много, че по-късно си позволява да се шегува: “Вие, дон Карильо, трябва да прекръстите партията си на Испанска кралска комунистическа партия.” Въпреки традицията на испанските крале да говорят с поданиците си на “ти”, Хуан Карлос общува с Карильо на “Вие”. И така изразява уважението си към един мъж, един испанец и едва след това комунист.

Но опасността от нарушаването на мира идвала не само откъм комунистите, а и откъм офицерите. Затова по същото време друг мъж, испанец и едва след това премиер – Адолфо Суарес, прави среща след среща с офицерите, за да ги убеждава да бъдат първо мъже, испанци и едва след това франкисти, антикомунисти или каквито предпочитат  -исти. Така става възможно едно от най-взривоопасните събития на испанския преход – легализирането на комунистическата партия, да премине тихо и кротко. На изборите комунистите печелят едва 9 процента и става ясно, че чудовището не е чак толкова голямо. По този повод Хуан Карлос казва: “Във всеки случай испанците дължат голяма благодарност на дон Сантяго.”

Какво щеше да стане, ако не бяха се намерили тези няколко мъже, испанци и едва след това крал, премиер и комунистически лидер, които да пренесат през испанския преход тротила на омразата? Ами щеше да има силно консолидиране и на левицата, и на десницата, плюс всичко останало за подобна конфронтация и за испанския темперамент. В най-добрия случай – щеше да се забави демократичният процес, в най-лошия – може би пак гражданска война.

“Основната идея на моята политика беше никога вече испанците да не бъдат разделяни на победители и победени – казва кралят Хуан Карлос в известното си интервю-изповед пред Хосе-Луис Вилайонга. – Победителите рядко държат сметка за отчаянието на победените. А с отчаяни хора не може да се постигне много.Аз исках да направя един преход без мисли за реванш, без лични отмъщения, без уреждане на сметки.”

Тази кратка и опростена схема на испанския преход  показва, че в често давания за пример и в българското обществено пространство испански модел най-важното са няколко мъже. Испанци.Къде са онези няколко мъже у нас, които са първо българи и след това социалисти, либерали, християн-демократи? И дали това не е причината сега всички партии да се оглеждат за жени, които да измият срама от липсата на мъжество?

Знаете ли как отговорил Фелипе Гонсалес , когато му предложили да изпие чаша шампанско по случай кончината на най-заклетия му враг Франко? Гонсалес казал: “Аз никога няма да пия за смъртта на един испанец!” Знаете ли какво казаха норвежките журналисти в коментарите си за трагедията в Норвегия: „Един от нас рани всички ни.” Понякога разбираме какво се случва у нас само когато се оглеждаме в другите.

Вестник „Ретро”

От: http://www.reduta.bg