Българският вариант на операция Клин

Едвин Сугарев

или хроника на голямото предателство - първа част

Въведение

Не само хората, но и текстовете имат понякога странна съдба. Когато преди повече от година и половина седнах да пиша реплика по повод една статия на Евгения Иванова, въобще и не предполагах какво може да произлезе от това. Словото се разбунтува, набъбна, отказа да се събере на цяла вестникарска страница. Пишейки продължението, аз вече усетих, че пиша не статия, а хроника, че самият текст придобива вече не полемичен и публицистичен, а определено историографски оттенък. Нещо крайно рисковано, защото това бе опит да се открие вътрешната логика, връзката и последователността в сложните процеси, които превърнаха т.нар. „мирен преход” към демокрация в предателство към нацията.

Бях донякъде „вътре в нещата”, което в известен смисъл бе недостатък, тъй като ангажираността можеше да доведе до необективност, а самата ми позиция на участие в събитията не ми позволяваше да видя как изглеждат те отвън, от птичия поглед на незаинтересования. За сметка на това имах възможност да видя как изглеждаха тези мъже, които уж правеха новата българска история, извън лустросания план на речите и пресконференциите, на които всеки налагаше своята грижливо изработена и пасваща на интересите му маска. В будоарния свят, зад паравана на показните слова и политически жестове, там, където реално се решаваше бъдещето на България, тези мъже бяха просто други. Там важаха други закони, които нямаха нищо общо с бляскавите обещания и възвишените идеали, там бе важен въпросът „кой кого”, там бе важно докопването до кокала и пъпленето по йерархията, бе важно миналото, което не един и не двама от тези политици искаха да фалшифицират или прикрият, но все се намираше някой, който знае, и който ги превръщаше благодарение на това свое знаене в марионетки.

Вероятно част от тях така и докрай не разбраха, че са само пионки в една сложна игра, че са само сечива, които след кратка употреба се изхабяват и захвърлят. Защото новата българска история не започна на чисто, нито с чисти помисли, новата българска история не започна от 10 ноември 1989, а доста преди това, защото тъкмо събитията, свързани с тази дата, а и до голяма степен тяхното развитие бяха резултат от провеждането на един сценарий, валиден за цяла Източна Европа, но вариращ във всяка една от страните в зависимост от конкретните обстоятелства.

Конкретните резултати от провеждането на този сценарий вече са налице: в разпадналата се соцсистема е в ход пълзяща реставрация на тоталитаризма, изгоненият от Европа призрак се завръща - наистина под други имена и с други очертания. В Полша вече съществува на практика авторитарен режим, чиито методи на действие и начин на мислене едва ли са много по-различни от тези на „социализма с човешко лице”. „Солидарност” се стопи в море от партии и партийки, хаотичният и разпокъсан политически живот роди парламент, неспособен да взема каквито и да било решения.

В Чехословакия бе свален Хавел, чието име бе символ на дисидентските усилия и на нежната революция, след което държавата се разпадна, и то не само географски, но и политически - на неоконсервативна Чехия и просоциал-националистическа Словакия.

В Литва, по чиито пътища пълзи споменът за съветските танкове и през 1939, и през 1990 и чиито площади помнят невинно пролятата кръв, комунистите и техните наследници спечелиха последните избори. Бившият Съветски съюз се превърна в грандиозна арена на кървави сблъсъци и етнически конфликти, върху прекроената и докроявана негова карта можем да видим днес всичко друго, само не и демокрация. В Румъния посткомунистът Илиеску подпечата своите правомощия с миньорски тояги, което му позволи на два пъти да спечели изборите, опирайки се на страха и разчитайки спокойно на изборните фалшификации. В Македония на спечелилата изборите ВМРО й се наложи да мине в опозиция. В бившата Югославия се води гражданска война, която вече никой не е в състояние да спре, тя се води от една армия, която вече не се подчинява никому, освен може би на инстинкта си да убива.

В някои квартали на бившия Източен Берлин - точно в града, така драстично разделен от прословутата стена, бившите комунисти спечелиха по 30% в изборите за местна власт.

Нужно ли е да продължавам? Повече от ясно е, че въпреки реалната воля за промяна и въпреки реалното откъсване на партокрацията от безконтролно упражнявана политическа власт, системата на социализма (или по-точно заинтересованите и ангажирани с престъпленията му касти и структури) се оказва изключително жилава, бързо възстановяваща се и успешно мимикрираща. Аналогични ситуации, а и не малко преки доказателства сочат, че самият развод на комунистическите партии с властта е бил предварително режисиран и добре пресметнат процес, били са обмислени плюсовете и минусите, били са изградени защитни механизми и резервни варианти. Поне за скептиците съм длъжен да подчертая, че функционирането на източния лагер по начало предполага общи действия, общи мотиви и обща стратегия, създавана и налагана от един център и само доуточнявана от други подобни центрове. Предполагам, че всички си спомнят шокиращо драстичния документ, публикуван неотдавна (на български - в „Демократична седмица”), който след Втората световна война е бил циркулярно разпространен във всички окупирани от Червената армия страни: там се обясняваше как се прави социалистическа държава, какви хора се издигат и как биват държани в подчинение, как се култивира страх и как се потушават социални недоволства. Ако създаването на соцлагера е било подчинено на един тотален и добре обмислен сценарий, то тогава какви основания имаме да смятаме, че това не важи за мнимото му разпадане?

Казвам „мнимо”, защото става дума тъкмо за мимикрия, за болезнена, но неизбежна адаптация на соцсистемата към законите на изменящия се свят, за един отчаян опит на управлявалата твърде дълго и деспотично каста да съхрани властта си чрез преосмислянеи префункционализиране на нейните механизми. Изглежда въпреки натрупаната тъпота на комунисти от няколко поколения най-сетне на някои господа другари от политбюро на КПСС им е станало ясно, че губят в надпреварата на въоръжаването, че създадената именно с оглед на това да центрира всички усилия върху военната промишленост планова икономика не може повече да бъде поддържана, тъй като е неконкурентноспособна, и че като последица от всичко това техният уютен и затворен свят отива към провал.

Господа другарите сигурно са си дали също така сметка, че този провал не може да бъде личен, че тук номерът с персонални замени на ръководства и откриване на нови „линии” просто няма да мине.

От: "Литературен вестник", бр. 44, 9-15.11.1992 г.

(следва)