„Неформалните” групи и ретроутопичните старци

Едвин Сугарев

Тъй и днес не знам защо ни наричаха така. Може би по този начин се ма

ркираха изключенията в едно изцяло формално общество. Може би ставаше дума просто за евфемизъм – породен от склонността на системата да преназовава неприятните за нея неща с безобидна терминология – точно както варварското насилие над българските мюсюлмани се наричаше „възродителен” процес. Тъй или инак обаче „неформалите” бяха тези, които бунтовната 1989-а превърна само за една нощ от няколко слаби и маргинализирани групи - от недоволни интелектуалци в политическа класа.

Те бяха тези, които създадоха Съюза на демократичните сили – и се превърнаха във воля за промяна след десетилетията комунистическа летаргия, и те бяха тези, които изгубиха играта – пропиляха и похарчиха тази воля и тази надежда; нещо повече – пропиляха вярата на милиони българи, че общият им вот може да бъде по-различен и по-достоен, че свободата е най-висшата човешка ценност и че може да се живее в истината, а не в лъжата.

Като казвам „те”, имам предвид и себе си. Познавам ги достатъчно отблизо, за да имам правото да коментирам това местоимение в трето лице, множествено число. Днес мнозина изповядват лумпенското убеждение, че става дума за някакъв хитроумен сценарий, че СДС е създаден от ДС и е бил подставеното лице на комунягите.

Това, разбира се, са басни и лъжи, до голяма степен съзнателно култивирани и пробутвани. Истината е, че „неформалите” бяха слаби и зле организирани, наивни и неумели; че те не бяха на висотата на историческата мисия, която им се наложи да изпълняват, че те много бързо се разболяха от една чисто българска болест, наречена „власт”, че страдаха от амбиции, дребни злобици, зависти и мегаломании, че твърде бързо се научиха да мислят първо за себе си, а после за своята мисия – която назоваваха „историческа” – и това, уви, беше самата истина.

Нямаше как да се научат как се прави политика. Нямаше как и от кого Нямаха предходници – или ако и доколкото имаха, не ги помнеха и/или не ги познаваха. Големият парадокс в цялата история, с която стартира преходът, беше в това, че сбогуването с комунизма трябваше да бъде осъществено предимно от люде, които може би имаха големи реформаторски амбиции, но последователни антикомунисти не бяха - „неформалите” бяха по-скоро продукт, отколкото антитеза на системата. Те имаха визия за това как изглежда една демократична страна, но нямаха визия за комунистическата система като за една реална „империя на злото” – за тях по-скоро ставаше дума за един погрешен експеримент, тръгнал от сбъркани изказни данни или нещо по-лошо – за грешки на растежа, които биха могли да бъдат поправени.

В процеса на превръщането им в политическа класа се появиха другите, старите политици – наследниците на някогашната опозиция, смачкана още преди десетилетия, разпердушинена в едно време, в което през 1989 г. бяха останали вече малко свидетели.

Това бяха хора като д-р Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Стефан Савов: да, те помнеха какво е това политиката – само че спомените им бяха с полувековна давност. В ранната си младост, бидейки активисти на опозиционните партии, унищожени още през 1947 г., те бяха преживели едно велико време на опасни сблъсъци и отчаяни опити да бъде запазено достойнство и приличие в една обречена политическа среда – и бяха съхранили тази памет през дългите години на лагери, затвори – унизено, нелепо съществуване.

Те наистина искаха „смяна на системата” и наистина бяха против комунистическата партия; те наистина имаха и някакъв кратък политически опит – само че техният проект беше ретроутопичен, мисленето им беше застинало някъде през 40-те. Те – за разлика впрочем от „неформалите”, не си представяха модерната демократична държава – представяха си царство България и възроденото политиканство отпреди 9-и септември. Така в новата политическа класа – в политическата алтернатива на българския комунизъм, се сблъскаха още в началото две визии, от чиито противодействия произтичаха много от крамолите в демократичните среди: визията на „неформалите”, които не бяха достатъчно антикомунисти, за да поискат радикална смяна на системата, съд за комунистическите престъпления и трайно отстраняване на комунистите от властта, и визията на старите социалдемократи, земеделци, демократи и легионери – които добре знаеха, че комунизмът е зло, но не можеха да преведат своите послания на модерен и разбираем за външния свят език – и спазваха своя ретроутопичен проект, който априори нямаше бъдеще, нито пък реални шансове за осъществяване.

Сблъсъкът между тези две визии изкриви посланието на времето, материализирано в грохота от срутването на Берлинската стена.

„Неформалите” бяха закърмени с визията на перестройката – всъщност всички тези структури бяха нейни чада. Дискусионният клуб за защита на гласността и преустройството, например, воден от бъдещия лидер на СДС и още по-бъдещ президент Жельо Желев, започна своята дейност с подкрепа на полската концепция на БКП и поздравителна телеграма за Михаил Горбачов, а повечето му членове членуваха и в комунистическата партия. Някои ги изключиха оттам, но след падането на Тодор Живков ги „възстановиха”.

Петко Симеонов, например, носеше партийния си билет в джоба си и през 1991 г. – когато беше вторият човек в редиците на т.нар. „опозиция”.

Голяма част от тези хора просто не можеха да разберат, че преходът от тоталитаризъм към демокрация не може да бъде дело на самите тоталитаристи – и че няма какво да правят заедно с преименуваната БСП. „Старите” партии пък получаваха огромна за времето си подкрепа – особено БСДП, но пък се оглавяваха от едни опърничави старчета, за които партийният интерес беше водещия мотив – поради което използваха крехкия си политически опит най-вече за политиканстване – с цел да овладеят СДС и да изсмучат неговия електорален потенциал в своя полза.

Колкото и парадоксално да е, от техните среди се появиха също толкова последователни ренегати, както и от средите на неформалите – вероятно всички си спомнят как Петър Слабаков, Димитър Луджев и Стефан Гайтанджиев се появиха в Народното събрание като коалиционни партньори на БСП или пък братята Воденичарови - броени месеци след първите демократични избори се оказаха червени хардлайнери – но не е зле все пак и да си припомним, че и Петър Дертлиев приключи земните си дни в подобна компания – и че комунистите определено има за какво да почитат и неговото име в своя пантеон.

Трябва ли да се чудим при това положение, че общността на българските демократи се оказа ни риба, ни рак – и, че това, което градеше едната ръка, другата го разваляше. Не, не трябва – както обаче и не трябва да се надяваме на евтиния пропаганден трик, според който СДС е креатура на ДС – не, че не беше така – и дори самата история на неформалните групи и движения го доказва – включително и чрез самите архиви на разработвалите ги служби за сигурност.

Истина е, че същите внедриха свои хора в демократичната общност, като направиха големи бели; истина е, че със същата цел бяха създадени и цели партии (АСП например). Но е истина и още нещо – това „те” на българските демократи не беше нещо постоянно и систематично в своите действия и намерения – то менеше своя състав, своята структура, своите методи и ценности в хода на целия преход – и имаше своите падове и възходи – въпреки че никога не успя да постигне онова политическо и нравствено качество. Необходимо, за да бъде преодолян сценарият на перестройката.