Продължението на последния валс

Силвия Белева

„Нека ние работим, а другите държави да си палят градовете и да си създават проблеми” е естествено продължение на тезата „Ние строим, докато други банкрутират.” Подчертава се контрастът между нас и тях – и то в наша полза. Този контраст е повод за небрежно дистанциране от конкретните проблеми на Великобритания. Хладнокръвността му издава убеждение, че това у нас не е възможно да се случи. Дано е така. Но някак липсва нотка на съпричастие с вълненията на острова. Те не са на друга планета все пак. Вярно е, че инцидентът край джамията в София имаше съвсем друг генезис. Но ако лежим на вечната кълка за остров на стабилност в региона, който кризите взе подминават – изключени ли са съвсем неприятните изненади?

Събитията в Обединеното кралство заслужават сериозно внимание. Най-малкото - не е уместно да бъдат споменавани просто като някакъв кален фон, на който ние работим и строим. Само дето не преизпълняваме плана, като в доброто старо време, т.е. – петилетката за четири години. Което би могло да означава и „пет за четири” или „едно към гьотере”.

Друг момент от изказването на министър-председателя във Варна не мога също да отмина. Той казва, че докато през 1996 българите са стачкували, правили са барикади и са горили гуми по кръстовищата – тогава другите държави са работили. Един вид – сега ролите са разменени. Да ги оставим с високомерие днес те да си повандалстват на воля. А ние, защото сме вече по-сериозни – да строим магистрали, пречиствателни станции, спортни зали и всичко, „което прави в момента държавата”.

Всеки, който не изопачава ситуацията, в която се озова България през есента на 1996 г., може да изтъкне аргументи срещу подобна квалификация. „Виденовата есен и зима” – закономерен наследник на „лукановата зима” – изкара българите на улицата. Изкара ги, за да протестират срещу едно некадърно и неадекватно управление. Да, имаше барикади. Имаше горене на гуми по кръстовищата. Но нямаше вандализъм и мародерстване. Нямаше разбиване на витрини и ограбване на магазини. Протестите не придобиха криминална отсенка. Това бяха граждански протести. Протести на хора, които повече не са съгласни да бъдат управлявани по този начин. Тогава прозвуча песента „Последен валс”. Мелодията й беше хубава, а текстът й – актуален. Все още са.

Още в зората на демокрацията, когато БКП неохотно се „перестройваше”, за да продължи да бъде на гребена на вълната, пусна в употреба термина „екстремисти”. Тогава сините митинги едва ли не с оправдание скандираха: „Ние не сме екстремисти! Ние сме с голи ръце!” под строгия и неодобрителен поглед на Партията, за която да решава какво е добро и кое не е – беше все едно да диша въздух. Този въздух, от който още по-необходима беше пък една дружба. Не, че и до днес не е. Тогава Петър Младенов словесно допусна в нейна защита и танкове.

През 1996 инфлацията скачаше като кенгуру с всички съпътстващи я от това последствия. С какво биха били тогава неоправдани протестите, пък били те и „екстремистки” и пак повтарям – без криминални прояви?

Добре, нека да строим – пътищата ни са в окаяно състояние. Но не е ли редно строежите да си вървят по план, без да бъдат прогласявани като битката при Термопилите. Където се натрапва акцент и се преиграва, значи, че другаде му е отпуснат краят. Или, че се търси самоцелен ефект.

Толкова ли е странно да се осъзнае, че най-големият ефект ще дойде при разумно планиране на приоритетите и при безотказно стройно функциониращи системи на всички нива – без никакви изключения. Или защото изисква дългосрочни усилия и непопулярни мерки – не си струва. Лошото е, че се осъзнава, но изводът е – че пак не си струва в името на каквото и да е. Това „каквото и да е” не е нищо друго, освен запазване на статуквото.

Докато изключенията от правилата на всички нива са ни приоритет – няма да прокопсаме.