Българският вариант на операция "Клин"

Едвин Сугарев

(продължение от 13.08.2011)

Последният текст от „Операция Клин” бе свързан със събитията непосредствено преди обявяването на СДС-център; това е и точката, от която мога да започна. Трябва да подчертая, че дистанцията във времето, която ни дели от тези събития, е една необходима дистанция. Наскоро преглеждах някои течения на вестници от това време и бях поразен от очевидната взаимообвързаност на събитията, които тогава ми изглеждаха шокиращи със своята неочакваност; казах си – боже мой, слепи ли сме били, та не сме разбирали кой и накъде тласка България? Очевидно сме били слепи и тази слепота е била неизбежна, очевидно всяка хроника се нуждае от дистанция във времето, за да обхване контекстуално събитията, за да открие тяхната причинно-следствена връзка. Много неща в поведението на конкретни политически лидери тогава ми изглеждаха странни и необясними, тяхната по-сетнешна политическа биография обаче не само ги предполага, но и ги прави част от една логически обоснована стратегия, насочена към съвсем конкретна цел. Ще посоча няколко примера.

Тогава например доста неща в поведението на Желю Желев изглеждаха лишени от всякаква логика: например фактът, че само за една нощ промени отношението си към първите парламентарни избори – от „изцяло опорочени” те станаха „демократични”; например светкавичната смяна на кандидатурата на д-р Дертлиев за президент и издигането на неговата собствена, и в добавка към това прибързано решение да се съгласим с вицепрезидентския пост на ген. Семерджиев; например странното желание да наложи компромисна линия в поведението на СДС и опитът му да ни вкара в коалиционно правителство с комунистите веднага щом стана президент. Едно съвсем скорошно интервю в любимия на всички в. „24 часа” обяснява не само тези, но и всякакви президентски слабости.

Интервюто с Виктор Шарапов, доскорошен посланик на СССР в България, а днес частен бизнесмен, дошъл да понаобиколи своя ДС-вилает тъкмо когато неговите подопечни агенти свалят първото некомунистическо правителство. Няколко месеца преди това бях показал по телевизията един указ на бившия Държавен съвет на НРБ, с който над триста руски офицери се награждаваха за особени заслуги към бойната дружба между българските и съветските служби за сигурност: там Виктор Шарапов фигурираше със званието генерал-майор. Същият този очевиден кагебист на въпроса дали е поддържал преди 10 ноември връзка с представители на българската опозиция отговаряше най-спокойно: да, включително и с някои, които днес са на върха, например с Желев и Доган. И добавяше многозначително: не може да се каже, че им помагахме, но не криехме тези контакти от Тодор Живков!

Безкрайно интересно е как Шарапов се е срещал с Доган, след като по това време той (поне според официалната версия) е бил в затвора – може би за КГБ на такова равнище всичко е възможно. Желю обаче си беше на свобода и едва ли контактите са останали без последствия. Навярно в разговорите на чаша кафе са били давани ценни съвети – ако не се лъжа, пак Желю беше накастрил веднъж студентите от ФНСД задето отишли да крещят пред посолството в защита на окървавена Литва, докато той в същото време си пиел кафето с ген Шарапов. Тези странни контакти обясняват много неща: включително и президентския преврат с помощта на колегата на Шарапов – ген. Аспарухов: една наистина долна история, която се заклевам да разкажа до най-дребния факт и най-незначителната подробност.

Що се отнася до изборите – а как иначе би могъл да постъпи човек, който между двата тура в прекрасната компания на Ал.Лилов, А.Луканов, В.Вълков, Живко Сталев и Димитър Попов е вземал откровено антиконституционни решения? Такова е например решението във втория тур да не участват избирателите в чужбина: това означава, че при балотажа за същата кандидатура вече гласуват различен брой избиратели.

Примери от този род мога да посоча още много. Изглежда историята е опитна стриптизьорка: разкрива се малко по малко – с отдалечаването във времето нещата се доизясняват, стават видни недосегаемите тогава връзки между събитията. Но пак в отдалечаването във времето нарастват и шансовете за фалшификаторите на историята – на тези, които разчитат на късата памет и на факта, че новото време на България бе родено в скверното ложе на задкулисните заговори, тайни съглашения и интриги. Ако ние не искаме историята да се повтаря отново и отново, ако не искаме това осквернение да нахлуе и в бъдещето, просто сме длъжни да разкажем всичко така, както е било, да надникнем в кулоарните пространства, където се правеше и се прави истинската политика и се вземаха най-отговорните решения, да заставим героите от тези предрешили бъдещето ни месеци да застанат пред всички – без тогите на своите витиевати речи и без угодните за политическите им стремежи маски.

Започвайки отново тази тъжна хроника, аз ще се опитам да разкажа за всичко така, както съм го видял, почувствал и разбрал – колкото ми позволяват познанието и възможностите. Длъжен съм да предупредя обаче, че в тази хроника обективност и безпощадност са синоними, че този път аз няма да се спра и да се разколебая, и ще разкажа всичко, което знам, дори то и да засяга някои от хората, с които работя днес – колкото и скъпо да ми струва това.

ХІІІ. СДС-център

В края на март и началото на април 1991 г. ВНС се занимаваше с всичко друго, само не и с приемането на законите, които трябваше да бъдат гласувани според графика, фиксиран в Споразумението на представените в Парламента политически сили от 2 ян. 1991. Неговите точки предвиждаха избори за местна власт през март и парламентарни – през май. Дотогава трябваше да бъдат приети и конституцията, и необходимите за реформата закони, и няколкото закона, свързани със самите избори. Очевидни бяха усилията на комунистите тези срокове да не се спазят: само скандалите около доклада на мандатната комисия продължиха повече от две седмици – чрез него комунистите се опитаха да касират избора на Стоян Ганев, водеха се нескончаеми дебати, депутатите от СДС няколко пъти напускаха пленарната зала, най-сетне парламентарната криза се размина благодарение на едно виртуозно измислено решение на Гиньо Ганев, което хем утвърди законността на избора на всички депутати, хем върна доклада за доразглеждане в мандатната комисия – той всъщност там си и остана. ВНС не го гласува никога и вероятно това е единственият случай в българската история, когато цяло едно Велико народно събрание продължи открай докрай с неустановен мандат и следователно със съмнителна законност на приетите от него конституция и закони.

Веднага след „случая Стоян Ганев” се завъртя аферата с досиетата, която изяде още толкова време; парламентът все повече и повече заприличваше на абсурден театър, чиято единствена функция е да имитира някакъв, също толкова абсурден политически живот. Явно някой имаше полза марионетното правителство на Димитър Попов да продължи да управлява – и беше ясно кой е този някой: това беше златното време за червените перачници и големите аферисти; времето, в което държавният капитал свободно се преливаше в смесени и частни ООД-та; времето, в което бивши ченгета отваряха частни банки, докато техни колеги от Първо главно управление основаваха търговски дружества с чуждестранно участие; времето, по което верният приятел на президента - Петко Симеонов, превърна Агенцията за чуждестранна помощ в нещо като Солунската митница и продаде без регламент за пределно допустими цени хиляди тонове масло, сухо мляко, ориз и портокали на определени частни фирми, давайки им по този начин и възможност да реализират светкавично десетки милиони печалба на гърба на самата Европейска общност; времето, през което ту Луканов сновеше из Лондон, ту Максуел из София. Смисълът и функциите и на ВНС, и на първото и второто правителство на Луканов, и на това на Попов, всъщност бе един и същ – да се протака, да се печели време с много приказки и политически сеирджилъци, като същевременно се вържат ръцете на тези, които наистина са се запретнали да сменят системата (с прочутия икономически екип на СДС в правителството на Попов точно както и стана). Целта също бе една – да се осигури достатъчно пространство за комунистическата партия, готвеща се да се откаже от монопола над политическата власт, за да укрепи тотално позициите си в сферата на икономиката и да реализира по много и различни начини своята разбойнически натрупана финансова мощ. Дори във въздуха на ВНС витаеше нещо гнило – не случайно тъкмо тогава, по време на жалките пледоарии, в които натопените от „Факс” ченгета се изкарваха герои, в поведението на определени лидери и дори на цели парламентарни групи все по-отчетливо започна да се проявява двуличието. СДС, все още доизстрадващ шока от случая с Петър Берон, бе омаломощен, практически блокиран от вътрешни раздори; НКС седмици подред бе неспособен да вземе каквото и да било решение, тъй като все по-ясно очертаващите се фракции – „гръбнаците” и т.нар. от тях „малки партии” с дясна ориентация си поделяха гласовете „за” и „против”. В координационния съвет се говореше едно, в парламентарната група – друго, а съвсем трето – по митингите и събранията.

Невероятната грешка, която СДС допусна с участието си в едно не дори служебно, а открито коалиционно правителство, действаше депримиращо – мнозина се питаха какво всъщност търсят тук и достойно ли е опозицията в една все още тоталитарна държава да служи за параван пред това коварно, обслужващо само комунистите протакане.

Още от началото на декември неколцина сродно мислещи се питахме не е ли по-достойно да си излезем, отколкото да поемаме отговорност за една наложена от комунистите конституция и за неспособните да функционират закони, като закона за земята например – които на всичко отгоре манкираха т.нар. „демократични промени” пред нашите избиратели и пред външния свят. Поне доколкото си спомням идеята за напускане на ВНС принадлежеше на Йордан Василев и бе подкрепена от Стефан Савов – след това Данчо написа проект за декларация и започнаха да се събират подписи, и в края на март под този текст се бяха подписали 48 депутати от парламентарния съюз на СДС – доста от тях след това не само останаха в парламента и подписаха конституцията, но и бяха сред най-активните хулители на напусналите.

От: "Литературен вестник", бр. 44, 9-15.11.1992

(следва)