ЕПИТАФ ЗА ЕДИН ПОМАЗАНИК

Eма Филипова

За мъртвите – или добро, или нищо. Само дето трудно може да се отрече, че поведението на конкретния човек е симптоматично както в живота, така и в края му, който сам предизвиква. И двете – и животът, и краят не са свързани с особена почит към закони и правила. Загинаха той и съпругата му. Но можеше да има и повече жертви. Текстът е разсъждение върху причините, които подхранват чувствата за недосегаемост и безнаказаност.

(Бел.ред.)

Надгробен надпис от гробище в щата Пенсилвания:

Here lies the body

Of Jonathan Blake

Stepped on the gas

Instead of the break.

В груб превод:

Тук почива тялото

на Джонатан Блейк,

натиснал газта

вместо спирачката.

Когато един Боков умре, светът обикновено си отдъхва. Помазаник е слаба дума, комунистически гамен е точната. Такива не ги жалят самодиви в бяла премяна. И не е важно дали е натиснал газта вместо спирачката. Не е изобщо важно дали се е размазал като муха. Важното е откъде идва нахалството на тоя комунистически отрок, чиято биография е пълна с комунистическа наглост, да краде коли и да минава метър с репутация на «най-арогантен и ненаказуем крадец в страната».

Така описват крадеца, но той е внук на един от най-гнусните комунистически гаулайтери, известни за времето на комунистическия режим. Гнусен до толкова, че дори и посмъртно беше изхвърлен от журналистическия съюз, цар на гьобелсовата пропагандна машина на Тодор Живков.

В това няма нищо чудно – диктатурата ражда своите кошмари и дори ги превръща в генетично качество. Става дума за генетични комунистически качества, така лесно различими не само в помазаните им дечица, но и в татковците им в Тодор Живковото феодалство. Защо арогантен и защо ненаказуем? Нима това не бяха деца на любимата ни партия, на най-избраните вождове на народа? Може би те очакват, че ние ще им ръкопляскаме, понеже дечицата им са расли в коли и огромни апартаменти със слуги, пътували са на Запад, учили са на Запад без, разбира се, никой да разбере, подкрепяни от тлъсти банкови сметки само за партийния елит. Те не караха москвичи, не пазаруваха от бакалии и не се редеха на опашки. Те не бяха възпитавани в пионерски и комсомолски организации. Напротив, бяха известни клептомани, опасно разпуснати и заплашително своеволни към всички – учители, професори и обикновени хора, а хероинът, кокаинът и смъртта бяха техни чести спътници. Не би било зле някой да събере съдбите им в книга, за да остане за поколенията като илюстрация на «златната младеж» на партийния елит.

Защо тогава трябва да се чудим на Георги Филипов Боков, който е син на Филип Георгиев Боков, който е син на Георги Боков? Нима някой мисли, че те са възпитавани в духа на пролетарската диктатура с любов към труда, към народа и трудещите се, със загриженост за тяхното бъдеще? А може би някой си спомня, че те така много обичаха да повтарят, че всичко правят «за благото на народа»? И какво има чудно в това, че Малък Боков е карал колата си сякаш че пътят е негов?

Разбира се, че пътят е негов, както и на баща му, както и на дядо му - да не би да е бил ваш, драги читателю? Но не това е важното. По-важно е не само да питаме откъде идва тая арогантност и ще видим, че крушката не пада по-далече от дръжката си: дядото «изпълнявал задачи по ликвидирането и арести на «враговете на народа» а на бащата принадлежи крилатата фраза «ние вината ги поемаме с мезета», с други думи самочувствие на комунистически дегенерат, израсъл и свикнал на комунистическо своеволие. Малък Боков набил майка си, за което е трябвало веднага да влезе в затвора, но делото било «потушено от тогавашния вътрешен министър Румен Петков»!!!

На кого, следователно, да се учудваме – на Малък Боков или на Румен Петков? Или може би на служителя от Държавна Сигурност и днешен президент Първанов, на чието чело е изписано името Гоце и за чиито синове той така недоволно се муси, когато някой посяга да повдигне завесата на техните инвестиции или на техните апартаментчета. С усилията на същия този президент беше назначена и Ирина Бокова за генерален директор на ЮНЕСКО.

Те са тук, читателю, сякаш че никога не са се махали, всичките тези Малък Тошко, Малък Боков, Малък Станишев, Малък Пирински, Малък Гоце и цялата останала пасмина ново поколение, не по-малко опасни от преди, достойно заместващи бащите си и расли без връзка с нацията си. Гарга на гарга око не вади, ако не ви е известно. И ще е така, докато някой не им покаже пътя. Иначе – ум робува, ум царува, ум патки пасе.