Проф. Димитър Аврамов

 

По повод на един неосъществен спор

 

І

В началото на декември миналата година* участвах в предизборен телевизионен диспут от страна на Съюза на демократичните сили. Опонентите бяха, естествено, представители на Българската социалистическа партия (бивши комунисти). Трябва да призная, че се съгласих да участвам в тази “акция” крайно неохотно и със сериозни вътрешни резерви. Споменавам най-съществените:

1. Темата на дискусията беше “Наука, култура, образование, обществено мнение”, а който се е занимавал и най-повърхностно, не може да не знае, че тя е не само необикновено сложна, но и практически необятна. Всяка от изброените духовни сфери, дори ако трябва да бъде най-общо очертана и проблемите, които съдържа, да бъдат само намекнати, предполага екип от различни специалисти и серия от лекции. Макар изрично неспоменато, изкуството естествено влиза в темата на дискусията като кардинална съставка на термина “култура”, а неговият изключително широк спектър (видове, жанрове, техника, специфични иконографски, стилови и пр. формални проблеми) сам по себе си е в състояние да сломи волята и на най-самонадеяния любител на спорове.

2. На всичко отгоре, съзнавайки отлично всичко казано, участникът в спора е длъжен да приеме неговия неумолим и почти абсурден регламент: да говори максимум пет-шест минути (по всеки от петте поставени въпроса), при положение, че това право му бъде предоставено от неговите партньори. Понеже нашият екип се състоеше от трима, в края на краищата аз лично успях да кажа няколко думи само по два въпроса (общо шест-седем минути от близо двучасовия диспут!).

3. Крайно обезсърчаващо, за да не кажа несериозно, действаха и самите въпроси, формулирани предварително от водещия журналист и адресирани всъщност към амбициозни и властолюбиви политици – представители на съответните партии. Тези въпроси изискваха предимно конкретни бюджетни обещания, проценти, евентуални данъчни преференции за културата и пр., с каквито изобилства всяка предизборна партийна платформа, но пред които представителят на хуманитарните науки стои безпомощен. Налага се да подчертая: аз не съм политик, не съм членувал, не членувам и нямам никакво желание да членувам в каквато и да било политическа партия. Имам свободно, непредубедено и критично отношение към всяка от тях, към всеки неин лидер (включително и най-вече към тези от СДС, защото споделям принципите и целите на движението). Като човек на науката винаги съм се стремял да се отнасям обективно и независимо към фактите на културната ни история, консумирайки естествено възможните последици от подобно поведение. Защото тъкмо през последните 50 години културата ни бе тотално подчинена на политиката – невъзможно, абсурдно беше да мислиш, че можеш да изследваш едната, без по някакъв начин да засегнеш другата. Комунистическата идеология политизираше всичко. Тя издигаше “класово-партийния критерий”, сиреч собственото си гледище, като единствено възможен при оценката на културните феномени, налагайки го насилствено на всички – партийни и безпартийни. При това изискваше този критерий да се прилага не само към новата, но и към миналата история, и не само към нашата, националната, но и към всяка друга. Ето защо днес, освободени от принудата, ние сме длъжни да направим равносметката. Длъжни сме всички, както тия, които го застъпваха и налагаха, така и останалите, които не вярваха в него и измисляха всевъзможни начини да го заобиколят или пък (според евангелската максима “Кесаревото – кесарю, Божието – Богу”) декларативно го приемаха, за да си осигурят надеждно алиби пред цензурата за по-свободни интерпретации.

Според характера на проблематиката преоценката на културната ни история, сиреч освобождаването й от робството на партийните догми и митове, трябва да се извърши на няколко нива:

научноизследователско – строго и безкомпромисно придържане към фактите и документите; никакви идеологически табута!

идейно-политическо – разсейване на пропагандната мъгла и разобличаване на планомерно и методично внушаваните няколко десетилетия комунистически заблуди и явни лъжи;

културологично – преосмисляне на историческия процес с оглед на традиционните национални ценности, формирани по естествен начин през Възраждането и действащи тъй или иначе до фаталния срив след 9 септември 1944;

естетическо – преразглеждане на художественото наследство и поставяне на аксиологическите акценти според автономната (респективно общонационалната) значимост на авторите и произведенията, а съвсем не според конюнктурните партийни критерии;

и накрая етично ниво – третиране на историята не като каузално детерминиран “естествено-научен процес” или като квазипозитивистична хронология на имена и събития, нито като маниерно жонглиране със сложни термини и абстрактни понятийни конструкции, а като непредвидима в своите епизоди и развръзки национална драма, в която (отвъд емпиричния мизансцен) се сблъскват силите на доброто и злото, на съзиданието и разрушението, на цивилизацията и модерното варварство, където всеки неин герой (или антигерой) следва да получи не само социална, политическа или естетическа, но и съответна нравствена оценка според нормите на общочовешкия морал. Приема ли историкът тази гледна точка, или не, изрича ли моралната присъда, или предпазливо я заобикаля и премълчава, удавяйки я в плъзгава и разтеглива фразеология, за историята сякаш е без особено значение. В края на краищата тя извършва своето – въздава всекиму заслуженото. Главоломните събития през последните няколко години бяха ново, почти невероятно по мащабите си потвърждение на тази стара истина. Колко срутени догми и развенчани кумири! Какви радикални преоценки! Какъв зашеметяващ завой! Пред очите ни се затриха фалшиви герои и мними подвизи, угасна изкуствената аура на измислени имена, увенчани с титли и звания, обезсмислиха се мемориали и импозантни паметници, изпразниха се чутовни азиатски мавзолеи със сбъркана европейска регистрация, разпаднаха се блокове, изчезнаха държави. Нови учебници заместват старите. Историята се пише отново. Националната памет мъчително се връща към автентичните стойности на народностното ни битие.

Естествено, и противодействието – подмолно или явно – не е слабо. Беззаконните узурпатори на историята – все още могъщи от мародерствата на половинвековната си власт – отново, този път обаче предрешени като вестители на модерната демокрация, се стремят към авансцената и отново залагат на заблудата, на която са признати майстори. Аз мисля обаче, че този път, въпреки привидностите, усилията им са обречени. Убеден съм в това. Дори в периодите на най-мрачна депресия от триумфа на злото никога не е угасвала вярата ми в крайната победа на истината над институционализираната лъжа. Ако има някакъв по-дълбок смисъл моето научно и художественокритично дело, той се състои в утвърждаването на свободата против насилието, на индивидуалното своеобразие и вътрешно богатство на творческата личност против неправомерно налаганите ограничения и бариери, срещу тиранията на догмите и терора на скудоумните им блюстители. Затова след ноември 1989 г. не съм изпитвал никакви колебания да заявя ясно къде съм. Изразявах го в интервюта (“Софийски вести”, бр. 34 от 13 септ. 1990; “Начало”, бр. 2 от 26 февр. 1991; “Демокрация”, бр. 57 от 11 март 1994), в статии (Изкуство и съпротива, “Литературен форум”, бр. 32 от 9 авг. 1990; Из историята на нашите унижения, “Досие”, “Литературен форум”, бр. 2, окт. 1990; Класовият враг от килия 195, “Всяка неделя”, бр. 5 от 18 ян. 1991; Голямото надлъгване, наречено “Априлска линия”, “Век 21”, бр. 52 от 25 дек. 1991; Изкуство и политика, “Век 21”, бр. 22, 23, 24, 25, 26 от юни-юли 1992 и др.), в книги (“Диалог между две изкуства”, 1993; “Летопис на едно драматично десетилетие”, 1994).

ІІ

Едва ли някой, следил дори повърхностно тези мои публикации, ще е бил изненадан от участието ми в предизборния телевизионен диспут на страната на СДС. Изненадан обаче е останал главният редактор на в. “Дума” Стефан Продев (който може би преглежда твърде селективно пресата!) и е изразил своето разочарование в специална статия под интригуващото заглавие “Политическият блам на един естет” (8 дек. 1994).

Какво всъщност го е толкова разочаровало?

Продев пише, че винаги ме е познавал “като човек извън обществената суета и политическия атлетизъм. Като една затворена интелектуална система, която трудно допуска улицата до себе си и в себе си”; бил съм през тоталитарните години “един от онези вътрешни емигранти на духа, които никога не са рискували реномето или спокойствието си заради някаква гражданска суматоха”, бил съм още “талантлив критик на официалната естетическа система”, с “подчертано антитоталитарно поведение в науката”, което обаче никога не съм развил извън позволените граници (сиреч, не съм успял да попадна в затвор или в концлагер).

И ето, тъй както ме е мислел за плътно “затворена интелектуална система” (макар и с “подчертано антитоталитарно поведение”!), изведнъж Продев ме вижда на телевизионния екран в предизборен диспут, вижда ме, както той се изразява метафорично, “на улицата”, сред боричкащите се тълпи, едва ли не за да демонстрирам “политически атлетизъм”!

Шокът естествено е неизбежен: “За пръв път виждам този човек в ролята на политически агитатор и това ме покруси.” Обяснението му е просто: Димитър Аврамов “е изневерил на собствената си същност”, “той е загубил онова вътрешно равновесие, което го предпазваше от съблазните на откритата политическа игра”, “моят някогашен приятел – обяснява Продев – е станал жертва на типична политическа манипулация”.

Заключението му е безутешно: “Ето един случай, когато нашата естетическа мисъл може да обяви траур. Голата политика сдъвка един от най-личните й представители.”

Благодаря на Продев за хубавите думи. Те ме карат искрено да съжалявам, че тъй дълбоко съм го наскърбил. Разбирам основанията му да ме нападне в своя вестник – все пак той е главен редактор на войнстващ партиен всекидневник. Но и аз на свой ред имам своите, за да му задам няколко въпроса:

1. Наистина ли Продев смята намесата на един учен днес в политиката за недостойна проява, както може да се заключи от неговата статия?

2. При всички случаи ли тази намеса е израз на “обществена суета и политически атлетизъм”? Тогава как той ще квалифицира собствената си журналистическа продукция?

3. Ако през годините на комунистическия тоталитаризъм съм бил “затворена интелектуална система”, както той мисли, задава ли си въпроса защо е било така, защо съм избрал такава позиция? Сериозно ли държи да запазя и днес някогашното си поведение на “вътрешна емиграция” и “естетически аристократизъм”?

4. Щеше ли главният редактор на “Дума” да бъде тъй недоволен, ако бях защитил каузата на любимата му партия? Валери Петров ораторстваше, т. е. агитираше разпалено по митингите на БСП, размахвайки червено хартиено байраче, но доколкото зная, Продев не го е упреквал за това. Защо? Защо аз да съм “жертва на типична политическа манипулация (“манипулиран” от кого?), а Валери Петров да не е? Защо и как аз със самото си скромно появяване на телевизионния екран съм се оказал вече “сринат” и “сдъвкан от голата политика”, а той, депутатът от БСП и членът на Висшия партиен съвет, е останал здрав и читав?

5. Кое кара Продев да мисли, че моето изказване за съдбата на българската култура през епохата на тоталитаризма (макар и в предизборен телевизионен диспут) е мотивирано от “съблазните на откритата политическа игра”, а не е израз на размисъл и равносметка за трагичната история на България от изтеклия половин век, сиреч своеобразно “продължение” на работата, която десетилетия наред съм вършил?

И накрая: Продев ме нарича “моят някогашен приятел”. Защо “някогашен”? Защото критикувам безумията на неговата партия ли? Следва ли да мислим, че само отношението към нея той смята за единствено основание за своите приятелства?

Разбира се, негова милост е достатъчно интелигентен, за да се досети, че нито е тактично, нито убедително да нападаш публично едно мнение само защото не съответства на твоите партийни пристрастия. Затова се опитва да възрази и по същество: “Аврамов – пише той – се появи на екрана, за да ни съобщи, че българската култура и наука са напълно унищожени през изминалите 45 години.”

Не е точно, драги Продев! Не съм изрекъл такова изречение и всеки може лесно да го провери от буквалния запис на изказването ми, публикувано във в. “Анти” (бр. 49 от 16-22 дек. 1994). Налага се следователно да възпроизведа накратко ситуацията и да добавя някои коментари. Мисля, че няма да бъде безинтересно.

ІІІ

Един от въпросите на водещия журналист беше: “Какво може да направи вашата партия за спасяването на българската култура?”

Признавам, че адресиран лично към мен, този въпрос ми се стори просто нелеп:

Първо, защото, както казах, не принадлежа на никаква партийна групировка и дори като участник в предизборен диспут представлявам само себе си и изказвам собственото си мнение;

Второ, защото съм дълбоко убеден, че една политическа партия, домогнала се до властта, може да направи много за националната култура само когато не се бърка, когато се откаже от всякакви амбиции да ръководи, направлява, внушава, дирижира; когато осигури на хората на науката и изкуството, на всички представители на хуманитарното знание равни условия за труд и публична изява, максимална свобода и независимост – на мисълта, на творческия експеримент, на оригиналното търсене, на личните нестандартни решения, сиреч, когато остави културата да се развива по собствените си непредвидими траектории. Въпросът за парите, за субсидиите, за материалните стимули, за библиотеките, музеите, лабораториите, културните институции и пр. е въпрос по-скоро на икономика и той съвсем не се решава с красиви предизборни обещания (по принцип демагогски), а отново със свобода и независимост, но този път в сложните стопански сфери (преди всичко пълна и безусловна свобода на личната стопанска инициатива).

Трето, какво значи “да спасим българската култура”? Коя “българска култура”? Жалбите, стенанията на бившите комунисти, стигащи до фалшиви фалцети, че културата (науката и изкуството) след 1989 г. преживява истински апокалипсис, фактически са израз на една непреодолима носталгия на облагодетелстваните към патерналистичните времена на реалния социализъм – към пищните софри на държавна сметка, към “голямата аванта”, към партийните и кастови привилегии.

Тайният, но истински подтекст на девиза “Да спрем разрухата, да спасим културата” е: да я върнем там, където е била – към щедрите държавни субсидии (за сметка на мизерното равенство на българския данъкоплатец), към невероятните поръчки за грандомански паметници, дворци и резиденции, към монументалните творчески съюзи с патологично надута администрация, безбройни “интелектуални” синекури и хрантутници, с тоновете сива, безсмислена, псевдохудежествена, псевдокритична и пседвонаучна продукция, с бездънните творчески фондове, приятните командировки и контрактациите, нескончаемите конференции, фестивали и банкети, доживотните звания, лауреатства и “геройства”; да я върнем към унизително принизените критерии (при определени партийно привилегировани категории) за получаване на научни степени, към връзкарството и подмазвачеството, към фантастичното “долче фар ниенте” на титулуваните научни работници със специални протекции, които стигаха до пенсия без нито един научен труд; да я върнем към нескончаемото шляене и бръщолевене през работно време, към бащинския контрол, напътствия и цензура на любимите партийни и комсомолски секретари, към всекидневното “топло” обкръжение на агенти и доносници...

Тази ли “култура” да спасяваме?

Не, имали сме и една друга култура – по-бедно субсидирана и не тъй помпозна, но с оглед високите хуманитарни стандарти и постигнатите резултати по-творческа, по-духовна, по-чиста, по-автентична – следосвобожденската, до-социалистическата, която продължи и носеше в себе си традициите на възрожденската. Частица от нея исках да посоча пред телевизионните зрители и да изтъкна, че въпреки пропагандните самохвалства на социалистическите трубадури, в редица изключително важни сфери на хуманитаристиката за цял половин век не само че не мръднахме напред, не само не стигнахме постиженията на пионерите, но нещо по-страшно – в редица отношения успяхме да разрушим създаденото от тях. Бяха буквално опустошени цели дисциплини, без които никоя хуманитарна култура не заслужава своето име.

ІV

Казах и повтарям: във философията делото на Димитър Михалчев е недостигнато като интелектуален талант, ерудиция, критическо остроумие и полемичен размах. Поставете който щете труд на диалектически материалист от тоталитарната епоха до неговите “Philosophische Studien” (Leipzig, 1909), “Форма и отношение” (1914) или “Философията като наука” (1933; ІІ изд. 1946) и ще видите смазващата разлика в класата, разбира се, при условие, че познавате материята и не гледате с наочниците на класово-партийния критерий. (Тук моля да ме извини споменатият от Продев като алтернативно име проф. Добрин Спасов, към когото иначе храня отлични чувства от студентските ми години.)

Позволявам си и друго: аз съм убеден, че през епохата на комунистическия тоталитаризъм ние нямахме философия в истинското, хуманитарно значение на думата. Зная, че изглежда преувеличено и несправедливо – толкова много книги, статии, списания, толкова философи на държавен бюджет в научните учреждения – в университетите, в БАН, преподаватели и лектори, сеещи философска просвета, толкова философски конференции, кръжоци, семинари, симпозиуми, конгреси!

И все пак – истинската философия вирее само в атмосферата на безусловна свобода на мисълта и е невъзможна там, където господстват догмите и готовите решения. Каква философия, когато ти е наложена една-единствена доктрина – диалектическият материализъм – и е абсолютно забранено да избереш друга! Как може сериозно да се говори за философия там, където е немислимо и най-слабото съмнение в написаното от т. нар. “класици” на марксизма-ленинизма! Където си длъжен да цитираш непрестанно техни изречения, за да оправдаеш собствените си! Философията е лично, персоналистично търсене, в което щастливо се съчетават критическият разум и прозренията на интуицията. Тя е свободно, непредубедено дълбаене във “вечните проблеми” и поради това е винаги отворена за нови истини и нови отрицания, винаги проблематична и спорна. А нашата не беше много по-различна от държавен декрет или партийна директива. И от църковен катехизис. Преподаваха я и изучаваха като закон божи. Познавам я, ял съм й попарата и винаги съм съжалявал талантите, които, водени от чисти пориви, са попадали в нейните коварни капани, където любовта и радостта от духовния труд се превръщат в проклятие.

V

Тази нетворческа схоластична атмосфера фактически задуши и една друга вълнуваща академична дисциплина със стари традиции в Софийския университет – психологията. Създадена в началото на миналия век от няколко талантливи ученици на Вилхелм Вунд, до фаталния комунистически срив тя бележи ярки имена и постижения на университетската ни мисъл: блестящият, трагично загинал на 35 години през Балканската война Никола Алексиев с неговите великолепни приноси върху ефектите и волята; Цветан Радославов – създателят на експерименталната психология и на експериментална лаборатория към катедрата, в която десетилетия наред се правеха разнообразни изследвания с апарати “Цимерман” и най-модерни тестове. Те именно стимулираха утвърждаването на педагогическата и приложната ни психология, където се изявиха учени от калибъра на професорите Петър Нойков и Димитър Кацаров, Михаил Димитров и Генчо Пирьов.

Във връзка с всичко това пред телевизионния екран само споменах името на проф. Спиридон Казанджиев. Сега ще допълня: освен гносеология, логика и естетика, той четеше курс и по обща психология, на която посвети монографии, студии, есета. Особено високо ценя две негови изследвания, които смятам, че останаха ненадминати: “Психология на възприятието” (1924, ІІ изд. 1940) и “Обща психология” (1938, ІІ изд. 1946). Естествено, поради емпиричния характер на тази динамично развиваща се дисциплина в някои отношения те безсъмнено изглеждат поостарели. Но какво се създаде след тях? Кой и как продължи делото на някогашните пионери? След 1948 година Катедрата по психология бе фактически разбита. Лабораторната и експерименталната дейност с апарати и тестове бе ликвидирана (като “вражеска идеологическа контрабанда”!), “буржоазните професори” – прогонени. Техните места бяха заети от посредствени, но верни на комунистическата партия “научни кадри”, които, водени от класово-партийните си критерии, премълчаваха или отричаха създаденото до тях като “буржоазна заблуда” и преразказваха на нещастните студенти съответната съветска литература. Собствени оригинални изследвания на равнище европейски университет – никакви! И срамно, и жалко!

Продев ме упреква, че като съм споменал името на проф. Спиридон Казанджиев, съм “забравил” името на Владимир Георгиев (!), с което само доказва, че не му е ясно за какво става дума.

VІ

А какво да кажем за социологията? Години наред отричана и ругана като буржоазна дисциплина (първокласни нейни представители от епохата между двете световни войни като професорите Христо Тодоров и Иван Кинкел бяха забранени автори, трудовете им унищожени или заключени в секретни фондове, имената им обречени на пълна забрава), най-после тя бе призната, но сякаш само за да докаже своето пълно безсилие и казионно безличие в условията на комунистическия тоталитаризъм.

Първа задача и дълг на социологията е да ни разкрие истината за обществото, в което живеем, и за човека в него. А тъкмо тази истина най-старателно се криеше, маскираше, фалшифицираше. Когато се създаде Институтът по социология към БАН (в края на 60-те години), един мой приятел шеговито сподели: “Ще повярвам, че в България има социолози, само когато проучат и информират българската общественост колко частни мерцедеси, беемвета и тойоти се движат по улиците и шосетата на България, какви служби имат и каква заплата получават техните притежатели, по какъв начин, от кого и откъде са се сдобили с тях, за колко и в каква валута са ги купили!”

А само за луксозните коли ли? Кой у нас обикновен гражданин успя да научи от социолозите истината за действителното положение на българския работник, селянин, интелектуалец, духовник, военен;

за структурата, бита, заплатите и привилегиите на партийната номенклатура;

за казионната и фалшива същност на обществените организации (Комсомол, Профсъюзи, Българо-съветска дружба, Червен кръст и пр.);

за българския ГУЛАК, за трагедиите и драмите на преминалите през неговите преизподни, за хилядите разбити съдби;

за реалните и мними възможности за специално (езикови училища) и висше образование на българските младежи;

за проблемите на българското семейство (жилищни условия, бюджет, приходи и разходи, раждаемост, положението на жената в собственото й домакинство, в учрежденията и производството);

за пенсионерите и различията в техния бюджетен и имотен статут (обикновени граждани и пенсионери – “активни борци”);

за възможностите и условията за почивка и лекуване, за специалните магазини (Кореком) и техните клиенти;

за специалното снабдяване и специалното (диференцирано) съдопроизводство;

за отрицателния демографски прираст на нацията и неговите причини; за екологията и ужасяващите екологически поражения в страната, за болестите, свързани с тях, и за печалните български рекорди в медицинските статистики на поразени от ракови заболявания;

за престъпността и проституцията, за етническите конфликти; за религиозните вярвания и за дегенеративните процеси в родната ни църква на всичките й нива – от горе до долу; за фрустрацията и депресиите, за скритите и изявени форми на нихилизъм, агресия и т. н., и т. н.?

Повтарям: кой от нас успя да научи истината за всичко това от родните ни маркс-ленински социолози?

И днес още, когато говорим за приложна социология, едно име ни се налага с неотразима сила: Иван Хаджийски. Защо, коя е причината? Ще кажат: талантът. Да, талантът, но и нещо не по-малко важно: възможността да изследва честно явлението и да обнародва своите резултати. В условията на “свирепа монархофашистка диктатура” у нас в края на 30-те години на Иван Хаджийски – известен със социалистическите си идеи адвокат – бе разрешено например да изследва престъпниците в Централния затвор и да публикува обстойна статия (“Философски преглед”, 1937, кн. 5), заключението на която гласи, че условията в нашите затвори ги превръщат от изправителни институции в “училища за престъпност”, че следователно реорганизирането им, както и реорганизирането на цялата наказателно-правна система, предпоставя обществена реорганизация, сиреч промяна на социалния строй. Или статията му за казармената дисциплина – тази машина за обезличаване! Кой социолог на реалния социализъм би си позволил нещо подобно, пък и кому биха разрешили? А такива публикации (честни и правдиви) читателят може да намери и в “Демократически преглед” на Тодор Влайков, и във “Философски преглед” на проф. Димитър Михалчев, и в “Архив за стопанска и социална политика” на д-р Петър Джидров, и в годишниците на Софийския университет, и в отделно публикувани анкетни проучвания. Само не и в половинвековната социологическа продукция на тоталитарния комунизъм.

И понеже въпросната социологическа проблематика би трябвало да бъде в сърцевината и на журналистическата работа, позволявам си по аналогия да попитам: имахме ли истинска, реална, а не камуфлажна журналистика през годините на развития, зрелия и реалния социализъм?

Зная, отново някои ще бъдат засегнати от подобен въпрос. Защото няма спор, че не липсваха обиграни журналистически пера, майстори на образната и изразителна фраза. Един от талантливите бе Стефан Продев. Но едва ли и той ще отрече, че преди да бъде красива фраза, журналистиката е длъжна да бъде сурова истина, сиреч ясна и безкомпромисна гражданска позиция. А когато тя, тази истина, е забранен и строго охраняван плод, когато непрестанно я заобикаляш, съобразявайки се с безбройните идеологически и политически запрещения, остава, уви, празната реторика. Всеки от нас знаеше докъде стигат границите на позволеното. Като рутиниран журналист знаеше ги отлично и Продев и се стараеше да не ги прекрачва. Веднъж (някъде към средата на 80-те) ме повика в редакцията на в. “Народна култура”, където беше главен редактор, а аз – член на редколегията. Поводът беше една моя статия – помоли ме да съкратя някакъв “неудобен пасаж”. Просто се налагало, защото иначе имало опасност да ударят вестника, да разтурят редколегията и да стане невъзможно да прокарваме “по-смели неща”. Съгласих се – бяхме свикнали на подобни увещания и ги намирахме убедителни. Пък и нямаше какво друго да се прави. Изпращайки ме, на вратата, главният редактор сподели предпазливо – тихо и тъжно: “Ще си умрем с отворени очи!”, сиреч свобода няма да видим!

Моля Продев да ми прости нарушената дискретност – минали са толкова години. Не изпитвам никакво желание да го злепоставя, а само да споделя мъките, които всички изживявахме. В онова подло време цензорската предпазливост беше единственият начин да се задържиш на поста “главен”. Запазвайки поста обаче, тя компрометираше работата на журналиста и от чисто гражданско и етично гледище я правеше крайно подозрителна, за да не кажа, че я унищожаваше в зародиш.

VІІ

Споменах и за правната наука. Кой ще опише трагедията на тази най-стара университетска дисциплина след “победата на социалистическата революция” в България? Едни от нейните най-талантливи, най-ерудирани и най-престижни преподаватели (европейски имена, доктори и член-кореспонденти на световни университети и академии) бяха безжалостно ликвидирани: Любомир Владикин, който бе на лечение в странство, не се завърна в България, където го чакаше смъртна присъда заради “великобългарски шовинизъм” и националсоциалистически прегрешения; Любен Диков и Георги Генов бяха съдени и хвърлени в затвора, Петко Стоянов – също; Венелин Ганев (след краткотрайното си регентство) премина през концлагер и след туй бе интерниран; Стефан Баламезов и Илия Янулов – освободени от преподавателска работа; Никола Долапчиев – посланик в Лондон отказа да се върне и почина в изгнание; Константин Кацаров, осъден на 20 години за “шпионаж”, прекара две години в затвора и успя да напусне страната; отстранени бяха също Симеон Демостенов, Петко Венедиков, Никола Саранов, Иван Апостолов, Светослав Лучников, Кръстю Цончев, Михаил Вълчев (Димитър Мишайков предотврати това чрез преждевременната си смърт през 1945 г.), а Цеко Торбов бе изгонен от Катедрата по история, теория и философия на правото, която бе истинското му призвание, и превърнат в обикновен преподавател по немски език.

Кой факултет в Европа е бил сполетян от подобно бедствие? И с какво бяха заменени тези талантливи представители на българската (а някои и на европейската) юридическа мисъл? Само един пример.

Следвах две години право в Софийския университет (1949-1951). Като всеки млад и ученолюбив младеж бях жаден за просвета. Още в първи курс ме увличаше най-вече философия на правото; увличаше ме силно и естествено залегнах над учебника на Венелин Ганев по обща теория на правото (вече официално забранен). Бях удивен от неговата култура, мисъл, ерудиция, стил, дори когато не бях в състояние всичко да схвана изведнъж. И докато се удивлявах и мечтаех над забраненото, бях задължен да слушам лекциите по тази невероятно увлекателна дисциплина (преименувана по съветски образец “Теория на държавата и правото”) от приемника му, сливенския комунистически адвокат (без клиентела!) Васил Захариев, и да се явя на изпит по неговата жълтеникава брошура “Маркс-ленинското учение за държавата”. По-посредствен преподавател, по-безинтересни лекции и по-скудоумно писание тогава не можех да си представя. Започваха моите горчиви разочарования и изпаряването на младежките ми илюзии за университетското образование като източник на най-чиста и възвишена духовна култура.

Във Философския факултет, където се прехвърлих през есента на 1951-ва, бе още по-страшно. Въпреки опустошителните “чистки” (точното им име е “погроми”) все пак в Юридическия факултет бяха останали неколцина отлични преподаватели от “буржоазната школа”, като например Михаил Андреев или Анастас Тотев. Философският факултет обаче след отстраняването на старите професори и при изключително строгата кадрова селекция в условията на вилнеещия сталинизъм се бе превърнал в пустиня – истинска школа за затъпяване и мракобесие. Сякаш първата и единствена цел бе да ни отучат да мислим – интелектуална лоботомия. Не беше трудно да успеят – 95% от студентите в нашия курс (както, предполагам, в целия факултет) се готвеха за партийна кариера, което успешно съчетаваха с ангажиментите си към Държавна сигурност. Дори професор Атанас Илиев, който преди 9 септември 1944-та бе преминал през няколко идеалистически “танц-школи” на философията и бе написал редица интересни книжки, за да оцелее, бе длъжен да възприеме “единствено правилната методология” и да се принизи до нивото на останалите – лекциите му по етика и естетика бяха постен преразказ на съветската марксистко-ленинска догматика, в която той лично не вярваше, но се правеше, че вярва.

В предизборния телевизионен дебат загатнах с чисто съпоставителна цел също така за историческата наука и филологията. Реторично попитах: За половин век “непрестанен социалистически възход” и в тези две толкова важни области на хуманитаристиката успяхме ли да стигнем (не казвам: да надминем!) равнището на някогашните университетски преподаватели – на професорите Васил Златарски, Петър Мутафчиев, Петър Ников, Богдан Филов, Петър Бицили, Иван Дуйчев, към които следва да се прибави и авторът на “Строителите на съвременна България” – знаменитият Симеон Радев (в историята) и на Александър Тодоров-Балан, Иван Шишманов, Боян Пенев, Беньо Цонев, Любомир Милетич, Йордан Иванов, Стефан Младенов, Михаил Арнаудов (в литературата и филологията)? Бих допълнил: стигнахме ли равнището на проф. Константин Гълъбов (в германистиката) и на проф. Марко Минков (в английската филология)?

Вместо да се консултира с експерти от собствената си партия, главният редактор на “Дума” бърза да отговори в присъщия му журналистически, есеистичен и направо съкрушителен маниер: “Димитър Аврамов спомена Милетич (само Милетич ли? – Д. А.), но забрави Петър Динеков.”

Не съм го забравил, драги Продев, а просто мисля, че при цялата ми почит към делото му и безусловни симпатии към личността му, неговото място не е сред онези имена. Толкова.

VІІІ

И сега – последно: комунистическият тоталитарен валяк прегази безмилостно още един изключително важен клон на традиционната европейска хуманитаристика, който преди 1944 г. бе постигнал забележителни успехи – богословската наука. За около 20-ина години след основаването му (1923) Богословският факултет на Софийския университет даде няколко от най-големите ни учени: професорите Иван Снегаров, Иван Гошев, Стефан Цанков (тримата действителни членове на БАН и член-кореспонденти на европейски академии). Една серия от солидни монографични изследвания (някои от тях докторски дисертации на млади богослови, завършили или специализирали в западноевропейски университети), публикувани в годините преди и след войната, утвърждаваха началото на нови тенденции не само в българската богословска наука, но и в българската философска мисъл изобщо. Съчиненията на известния апологет проф. протопрезвитер Евтимий (“Вяра и разум”, 1940; “Наръчник по християнска апологетика, 1942), на младите: Димитър Пенов (“Философия и мироглед”, 1941; “Мироглед. Дух. Религия”, 1942), Борис Стоименов (“Проблемата за човека”, 1941), Борис Маринов (“Произход на света и историята на земята според науката и Библията”, 1941), Борис Попов (“Разум и чудо”, 1941), д-р Серафим (“Пътят от човека към Бога у Паскал”, 1941), Иван Панчовски (“Естествена наука и религия”, 1941; “Пътят на модерния човек към Бога”, “Модерният човек пред живота, смъртта и безсмъртието”, 1942, “Психология на религията, 1943) и др. приобщаваха българската философска мисъл към модерната проблематика на християнския екзистенциализъм, персонализма и философската антропология, останали тъй или иначе извън изследователските интереси на академичния рационализъм. Бе започнала една изключително плодотворна рецепция на трудовете и идеите на такива мислители като Ясперс и Хайдегер, Бердяев, Лев Шестов и Николай Лоски, Унамуно и Алберт Швайцер, Едуард Шпрангер и Йоханес Хесен, Рудолф Ойкен и Макс Шелер, Николай Хартман и Рихард Мюлер-Фрайенфелс, Павел Флоренски и Семьон Франк и много, много други. Примамливата област на етиката (на християнската етика в частност), с оглед на актуална социална проблематика, бе разработвана в поредица от оригинални, богато ерудирани и задълбочени изследвания на проф. Ганчо Ст. Пашев, уникални в българската традиция на тази дисциплина (“Етичната държава”, 1938; “Православно-християнско учение за нравствеността”; 1939, “Нравствените основи на обществеността”, 1940, 1942; “Из историята на етичните учения и системи”, 1946 и др.).

Иска ми се тук да добавя още две имена: Любен Казанджиев – свободен мислител, но борчески идеалист (автор на “Анти-Ницше”, І-ІІ том, 1932; “Против Вайнингер”, 1933; “Българският народен езиков гений”, 1943), и Ламбри Мишков – евангелски пастор от Пловдив, който през 1947 г. издаде обемистата си, отлично написана монография “Философия на вярата”.

Споменавам тези двама автори не само заради интересните им трудове, но и заради общата им трагична съдба: след 1944 г. Любен Казанджиев бе на свой ред “забранен автор”, не можеше да публикува, изпадна в ужасяваща мизерия и след продължителна депресия се самоуби през ноември 1952-ра на 53-годишна възраст. Ламбри Мишков бе арестуван през 1948 г. по скалъпения от комунистическия режим “протестантски процес”. Животът му бе разбит по затвори и лагери.

В края на 40-те години на всичко това, на целия споменат богословско-философски разцвет бе сложен край. Агресивността на комунистическия атеизъм (наричан “научен”!) в съчетание с вилнеещия политически, морален и духовен терор (нескончаеми съдебни процеси срещу измислени шпиони: англо-американски, ватикански, титовски – всякакви!) обрече богословието на истинска агония. За да се спаси, то бе принудено, първо, да се откаже от всякакви теми или интерпретации, които биха раздразнили фанатичната непримиримост на властващите идеолози (в резултат – изключително интересната теологична дисциплина “апологетика” фактически изчезна), и второ, да търси убежище в свръхнепопулярни, почти езотерични, малотиражни издания (като Годишника на Духовната академия), сиреч практически се скри от погледа на интелектуалната общественост. Това го обезличи до такава степен, че в действителност българското богословие се лиши от реално присъствие в актуалния културен живот на нацията – нещо, което всъщност се и преследваше – методично, неотстъпно, агресивно. Великолепният труд на проф. Иван Панчовски “Въведение в нравственото богословие” (Синодално издателство, 1958) сякаш се появи, за да се почувства още по-болезнено тази ужасяваща празнота.

ІХ

Едно безспорно доказателство за високата стойност на българската академична хуманитаристика преди утвърждаването на комунистическото мракобесие е преиздаването днес на забранените “буржоазни” автори. Истински “бум” в това отношение преживява юридическата наука. За няколко години едно след друго отново се появиха на бял свят заключените в тъмни секретни фондове фундаментални изследвания на Любомир Владикин, Венелин Ганев, Любен Диков, Никола Долапчиев, Константин Кацаров, Петко Стоянов, Цеко Торбов, Петко Венедиков; появиха се “Политическа икономия” на Симеон Демостенов, “Диалектика и софистика” на Димитър Михалчев (чакат се и другите му издадени и неиздадени – писани в нелегалност! – съчинения), историческите трудове на Петър Мутафчиев, Васил Златарски, Богдан Филов, Никола Станев, Петър Бицили; вече две десетилетия се преиздават книгите (някои от тях станали “настолни” за българската интелигенция) на “буржоазните” учени Александър Тодоров-Балан, Иван Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов, Симеон Радев, Йордан Иванов, Любомир Милетич. Към тях напоследък се прибавят имената на Стефан Младенов и Борис Йоцов, на литературните критици Владимир Василев, Димо Кьорчев, Иван Радославов, на афоресаните и “безусловно зачеркнатите” (с няколко черти!) Найден Шейтанов и Янко Янев.

Питам сега: колко съчинения на “социалистическата хуманитаристика” заслужават да бъдат днес преиздавани? Колко от тях ще бъдат търсени не като куриозни документи за идеологическите извращения на тоталитарната система, а като автентични източници на знание и мъдрост?

И понеже разсъжденията ми са изградени от съпоставки, ще си позволя още едно сравнение:

От 1929-а до 1943 г. Димитър Михалчев издаваше сам “Философски преглед” – първото философско списание на Балканския полуостров. След 1944-та започна да излиза комунистическото “Философска мисъл” с цял щаб платени редактори. Всеки непредубеден и добре информиран е наясно: разликата между двете е огромна и съкрушителна: Михалчевото списание е незаменим принос в българската култура; то и до днес се чете с изключителен интерес – истинска съкровищница на знания, идеи, проблематика, духовни подтици. “Философска мисъл” е паметник на догматизма – схоластично, убийствено-скучно, безлично и казионно (отделни интелигентни автори и интересни статии в него не решават общия му характер!).

Подобна или почти такава е разликата между “буржоазните” литературни списания “Мисъл” (на д-р Кръстев) или “Златорог” (на Владимир Василев) и социалистическите “Септември” или “Пламък”, между “Родна реч” на Стефан Младенов и “Родна реч” след “социалистическата победа”, между “Духовна култура” (на Светия Синод) до 1948 г. и “Духовна култура” след това, между “Ново образование” на проф. Димитър Кацаров и самодумовските педагогически отрочета, между “Архив за стопанска и социална политика” на д-р Петър Джидров и всяко от съответните партийни издания след 1944 г., между “Родина” на проф. Богдан Филов и “Наша родина” на Димитър Методиев.

Х

Ето, това са в малко по-разгърнат вид мислите, които полемично нахвърлих пред телевизионните зрители в предизборния телевизионен спор, отговаряйки на предизвикателния въпрос: Как да спасим културата? Изрично подчертах, че имам предвид само няколко хуманитарни дисциплини, а не “цялата” българска култура и наука, както за по-голямо удобство Продев е решил да ми припише.

Но дори и при такава уговорка възможно е да се възрази: все пак всичко ли в посочените дисциплини бе поразено? Нямаше ли и при тези условия талантливи автори и произведения? Нямаше ли постижения?

Отговарям: имало е, разбира се. И при най-тоталитарните, и при най-авторитарните и тиранични режими не всичко се оказва еднакво поразено. Нещо повече – в някои сфери на културния и обществения живот дори се отбелязват безспорни положителни резултати. Зависи от степента, в която догматиката на тоталитарната идеология или текущата политическа конюнктура с нейните непрестанно променливи лозунги влияят върху съответната хуманитарна сфера. Колкото въпросната сфера е по-“идеологична”, сиреч по-близко до диктата на догмите и партийните повели или запрещения, колкото по-непосредствено търпи тяхното влияние и по свой начин ги утвърждава, толкова е тя по-изопачена, стерилна, безпомощна и обречена. Обратно – колкото е по-далеч от казионната идеология и политическата конюнктура, толкова по-големи са шансовете й да постигне реални успехи. Ако приемем, че в епицентъра на заплахата са хуманитарните науки и изкуства, то в периферията на идеологическите поражения и отвъд нея (в изцяло или относително безопасна зона) се оказват т. нар. “позитивни”, математически и приложно-технически науки. Там наистина липсват съществени пречки за автентични постижения.

Ала дори в най-опасните сфери на хуманитаристиката, освен невралгични, има и сравнително по-спокойни полета (теми и проблеми), които ловкият изследовател или теоретик предпочита и изобретателно търси, за да си гарантира по-голяма вътрешна свобода на маневриране. За един философ например историята на неговата дисциплина е далеч по-малко обременена с изричните “указания” на “класиците”, отколкото систематичното поле на онтологията и гносеологията, където по всеки въпрос го очакват готови, окончателни и наложителни отговори. Но дори отдалечената територия на историята не гарантира еднакво спокойствие и свобода на изследователската работа: ако например е относително безопасно да се пише за някой античен или ренесансов мислител (средновековната теологическа философия е по принцип изключена като “ретроградна” и “мракобесническа”), не е същото, пристъпвайки към новото време, да не говорим за интерпретацията на съвременни западноевропейски автори. Както и да лавира партийно ангажираният марксически изследовател на съвременната буржоазна философия, той е длъжен в крайна сметка да я отрече по принцип – да я квалифицира като упадъчна, ненаучна, изпаднала в безизходна криза, дори с цената на най-често съзнателни изопачавания. Това го изисква класово-партийният критерий, сиреч идеологическата догма.

Също така един изследовател на античната, средновековната или възрожденската литература и изкуство, на тракологията или на старата история е в състояние да работи сравнително спокойно и успехът му в най-голяма степен зависи от неговия талант, информация, опитност и трудолюбие. Обаче колкото по-близка е до нас, колкото по-“съвременна” става историята, толкова по-притеснен се чувства той да изрече цялата истина свободно, дори когато разполага с богата и неоспорима документация. Най-новата история е тъй обременена и изопачена от партийните догми, митове, заблуди, десетилетия наред повтаряни чисти лъжи, че беше невъзможно да се мине без по-малки или по-големи компромиси. Оня, който държеше да запази максимално своята научна почтеност (но и личната си безопасност), бе длъжен да подбира крайно внимателно своите теми, гъвкаво да се провира между истината и лъжата, да се научи да заобикаля и премълчава, да си служи с намеци, а понякога и с иносказателни формулировки. С такава мъчителна маскировъчна тактика при малко повече ловкост можеха да се изразят дори дисидентски, еретични настроения, стига да успеят по един или друг начин да минат през “иглените уши” на редакторите, сиреч на цензорската институция.

Това умонастроение създаде странна ситуация: определени клонове на хуманитаристиката, въпреки непрестанно изтъкваното им високо идеологическо и политическо значение, бяха фактически задушени, попарени и в края на краищата изоставени. В една моя публикация (“Завръщане към естетиката” или бягство от нея?” – “Философска мисъл”, кн. 4, 1989) илюстрирах и, струва ми се, доказах този тъжен факт чрез съдбата на естетиката. А не беше ли същото и с етиката? Съществуваше ли в Софийския университет етиката като научна, сиреч свободна и непредубедена изследователска дисциплина? Можеше ли изобщо да съществува в условията на идеологическа диктатура? За психологията и социологията няма да повтарям казаното.

И докато традиционно важни, насъщни, органични клонове на хуманитаристиката фактически загинаха от липса на въздух, макар и формално застъпени в университетските програми, студентите в почти всички висши учебни заведения бяха буквално изтезавани със задължителни комунистически псевдодисциплини от рода на марксистко-ленинска философия, научен (!) комунизъм, научен (!) атеизъм, история на БКП, история на КПСС, политикономия и пр., в които трудно можеха да вярват дори ония, които ги преподаваха. Къде са сега тези преподаватели? На какво учат своите студенти? Уви, те са си пак в университета, пак са професори, доценти, асистенти, като голяма част от тях се превърнаха веднага след краха на комунистическата система в невинни, многознаещи “политолози” – майстори на политическата еквилибристика, други пък се ориентираха към по-“духовни” занимания – вместо история на БКП или КПСС преподават история на религиите!

Мимикрията продължава...

ХІ

Връщайки се към възможните форми на съпротива срещу диктатурата на комунистическата идеология, заслужава да се спомене с няколко думи поведението и на човека на изкуството. За да избегне терора на идеологическия диктат, той разполагаше с успокоителната възможност “да се скрие” в идеологически “неангажираните” жанрове. В изобразителните изкуства това бяха пейзажът, натюрмортът или камерният портрет. Тази тактика се използваше широко и особено успешно в периода след 1956 г., когато започна процесът на т. нар. “размразяване”, сиреч освобождаване от сталинско-ждановистката версия на соцреализма. В литературата подобна роля играеха лиричните жанрове, където във фокуса на творбата се оказваха субективните, интроспективни състояния и внушения, митологичните, гротескните или пародийни форми, сложната енигматична метафоричност, а съвсем не ясните и еднозначни партийни тези.

Друго убежище за идеологически чисти, неангажирани решения бе бягството в едно по-скоро имагинерно (фантазно творение на автора) отколкото реално минало, в чистите територии на научната фантастика или в света на примитива (с фолклорен типаж, ситуации и дива, първична, “антицивилизаторска” чувствителност). Тук можем да търсим значителна част от високите постижения в съвременното ни изкуство (в изобразителните: Цанко Лавренов, Златю Бояджиев, Димитър Казаков и много, много други; в литературата: Йордан Радичков, Ивайло Петров или например Емилиян-Станевият “Антихрист”).

Критиците, които държаха да избегнат казионното дискредитиране и поне отчасти да запазят своята независимост, използваха въпросните произведения, за да се разграничат на свой ред от партийните догми. Понеже ми е трудно, пък е и много рисковано да говоря от името на колегите, ще си позволя да кажа две-три думи за себе си.

Не зная как е изглеждала моята критическа дейност в очите на другите. За мен обаче – добра или лоша – тя винаги е била средство за съпротива срещу казионната естетическа доктрина, срещу нейните скудоумни ограничения, за свобода на художественото творчество, за модернизиране на формата чрез приобщаване на нашето изкуство към старобългарските пластични традиции, както и към революционните открития на западноевропейския авангард. Години наред утвърждавах ония тенденции в изкуството на старите и младите, които преодоляваха соцреалистическата догматика, насърчавах техните оригинални търсения, обогатяващи съвременната българска пластична култура, подкрепях всяка форма на естетическо бунтарство и неконформизъм. Такава цел преследваха по същество и научните ми трудове – от “Естетика на модерното изкуство” (1969) през “Бодлер” (1985) до “Летопис на едно драматично десетилетие” (1994), както и многобройните ми публични беседи през годините.

ХІІ

Обобщавайки казаното, уверено мога да твърдя, че ако има някакви реални успехи във всички споменати области на българската духовна култура (научна хуманитаристика, изкуство, изкуствознание, литературознание) през епохата на комунистическия тоталитаризъм, то те са постигнати не поради, а (сякаш съобразно Ницшевия афоризъм “Всичко решаващо става въпреки”) – въпреки системата, въпреки партийните директиви, въпреки прословутия “класово-партиен подход”, въпреки социалистическия реализъм – като израз на недоверие, несъгласие, а у някои дори и трудно прикривано презрение към репресивната същност на тази идеология. Останалото – малко или много съобразеното с нея – е в съответната степен пропито с фалш, неискреност, лъжа, насилие.

Тук си спомням за едно вълнуващо писмо на стария Томас Ман от декември 1945 г. Характеризирайки културата на националсоциалистическа Германия, големият хуманист – приел американско поданство – си позволява следните смразяващи редове:

“Може да е суеверно, ала в моите очи книгите, които изобщо са могли да бъдат отпечатани в Германия от 1933 до 1945 г., стоят по-долу и от книгите без всякаква стойност и е вредно да се четат. Те са пропити с миризма на кръв и позор; би трябвало всичките да се претопят” (подч. От мен – Д. А.).

Наистина ли е “трябвало всичките да се претопят”? Нямало ли е в нацистка Германия и добри книги? Изцяло ли са липсвали талантливи и интелигентни автори? Та през тези дванайсет години (без военните – само седем!) не се е сменило дори едно поколение! Като изключим емигрантите и евреите, старите научни кадри от Ваймарската република – реномирани европейски учени – продължавали да преподават и издават книгите си. Дори не е било винаги наложително да се отказват от възгледите си, да цитират по всеки повод Хитлер или Гьобелс и да славословят управляващата партия. Освалд Шпенглер, Николай Хартман, Мартин Хайдегер (въпреки ефимерното му членство в НПС) си остават на старите места, без да променят нищо от философските си възгледи. А както е известно, те нямат нищо общо с националсоциалистическия мироглед. В областта на изкуствознанието и литературознанието (извън казионния пропаганден поток) продължават да излизат сериозни, незасегнати от партийните догми изследвания. Ето, на работната ми маса е едно от тях – “Die Formen der Entwichelnden Kunstgeschichtschreibung” (1939) от Кристиан Тьове, изцяло в поредицата “Neue Deutsche Forschungen” на Берлинското издателство “Junker und Dűnhaupt” – великолепен научен труд! В края на книгата издателството е приложило част от каталога си на публикувани издания в областта на немското народознание, езикознанието, класическата филология, немската филология, английската филология, американската литературна и културна история, романската филология от отлични немски специалисти (професори, доценти, доктори) – общо 42 заглавия. И те ли да бъдат “претопени”, както препоръчва големият немски хуманист?

В омразата си към тиранията Томас Ман отива още по-далеч: той смята, че е кощунствено да се създава изкуство, дори да се изпълняват класически симфонични произведения там, където човекът е изтезаван, потиснат, обезличен:

“Бе непозволено, бе невъзможно да се прави “култура” в Германия, докато около всеки ставаше това, което ни е известно. Все едно да разхубавяваме развалата, да украсяваме престъплението. Към мъките, които понасяхме, спадаше и гледката как немският дух, немското изкуство постоянно се подлагаше за реклама и етикет на абсолютно чудовищното. (...). Диригентът, изпратен от Хитлер в Цюрих, Париж или Будапеща да дирижира Бетховен – под предлог, че е музикант и твори музика, нищо друго, – всъщност се провиняваше в една безсрамна лъжа. Ала лъжа бе тази музика преди всичко в родината. Как бе възможно “Фиделио”, тази тържествена опера на Бетховен, създадена за деня на немското национално освобождение, да не се забрани в Германия на дванайсетте години? Беше скандално, че не я забраниха, напротив, даваха се идеално подготвени представления, за които се намираха певци да я пеят, музиканти – да я свирят, публика – да я слуша. Защото каква тъпота само бе нужна, за да слушаш в Химлерова Германия “Фиделио”, без да закриеш лицето си с ръце и да побегнеш от залата!”

Ето това е позицията на хуманиста – може би крайна, но от високо нравствено гледище напълно оправдана и справедлива.

А каква е позицията на филистера и на ония, които не са успели или не са искали да се освободят от “кафявата отрова”? Те и днес биха ни говорили за всеобщия напредък и благоденствие на германската нация по времето на Хитлер:

– за невероятния производствен растеж във всички клонове на националното стопанство (промишленост, занаятчийство, земеделие, търговия) и за евтините стоки за всеобщо потребление;

– за ликвидирането на безработицата и дори в някои сектори за наемането на чуждестранни работници (италианци, холандци и пр.);

– за рационалното планово стопанство (в определени отрасли) и за благотворното намаление на лихвените проценти при краткосрочни и дългосрочни кредити;

– за силно увеличения добив на суровинни материали (желязна руда, метали, минерални масла, вълна, изкуствена коприна и пр.);

– за многократно увеличения износ;

– за модерната автомобилна и общотранспортна промишленост;

– за размаха в общественото и културното строителство (училища, болници, музеи, стадиони, мемориали, паметници);

– за грамадната пътна мрежа и отличните аутобани – истинско световно чудо;

– за невероятно обучената и организирана армия;

– за строежа на евтини комунални жилища и премахването на жилищната криза;

– за стабилната местна валута на международния пазар;

– за изрядната администрация, обществения ред и намалената престъпност;

– за социалната политика, насочена към бита на работниците и селяните;

– за увеличените заплати и възнаграждения, за семейните надбавки, държавните детски домове, безплатното обучение, здравната почивка, евтините пътувания чрез организацията “Сила чрез радост”, за многобройните привилегии на научните работници и хората на изкуството, обединени в културната държавна камара, и пр., и пр.

И всичко това е абсолютно вярно. При туй е постигнато за няколко години. Само че в такава информация липсват няколко съществени подробности:

1. Ликвидирането на либералната демокрация в нацистка Германия – гражданските и човешките права: свободата на словото, свободните избори, многопартийната система, парламентаризма, естествения политически и културен плурализъм.

2. Физическото унищожаване на политическите противници.

3. Тоталният шпионаж и терорът на политическата полиция; повсеместният страх и атомизирането на личността.

4. Монополът на националсоциалистическата идеология във всички сфери на обществения и културен живот; влудяващата всекидневна, ежечасна пропаганда, подчинена на идеята за величието на германския дух, на подстрекателство към расова и национална омраза.

5. Суеверният култ към вожда и безусловното подчинение на неговата воля.

6. Фалшифицирането на историята и манипулирането на масовото съзнание с изгодни на партийната доктрина лъжи; погромите срещу националната култура – нощните аутодафета.

7. Гигантските чудовищни опити за “биологическо премоделиране” на нацията чрез изтребление на “расово-малоценни” етнически формации и преди всичко на евреите; към това – “милостива евтаназия”, сиреч умъртвяване на неизлечимо болните и тайно обявените за “излишни индивиди”.

8. Лагерите на смъртта, газовите камери и крематориумите.

9. Милитаристичната и експанзионистична външна политика, насочена не просто към ревизия на съществуващите договори, но направо към войни, към завладяване на чужди територии, поробване на други националности и в крайна сметка към световно господство.

ХІІІ

Това е цялата картина, такава е вътрешната алтернатива на националсоциализма. Томас Ман избира едната – свободата на личността и нейното човешко достойнство. Ако останалото не служи на тази цел – дори при условие, че носи етикета “култура” – той го отрича. Отрече го след войната и немският народ, и цялата му интелигенция. Със специални закони и единна воля Германия бе бързо денацифицирана. Днес тя е образцова демократична държава. Измъчвана от своята съвест и чувство за нравствена отговорност – качества на една високоразвита хуманитарна култура, – тя не иска да си спомни за националсоциализма, за кошмара на ония 12 години, за причинените беди на свои и на чужди...

И все пак – сигурно не всички. Иначе мислеше например моята симпатична хазяйка в Източен Берлин фрау Ханске – крайно възпитана, весела и услужлива жена.

Една вечер се връщам от пазаруване и споделям:

– Фрау Ханске, много е евтина тук захарта!

– О-хо, ако знаете колко беше евтина по времето на Хитлер! – отговаря тя невинно усмихната.

Друг път споделям задоволството си от други евтини стоки. Следва познатото наивно възклицание:

– О-хо, ако само знаете колко беше евтино по времето на Хитлер!

Не ти ли звучат, драги читателю, в носталгията на “милата” фрау Ханске познати, родни интонации (на нашите “мили хора” – “милите хора” на другаря Продев)?

12-годишното нацистко управление въвлече германския народ в една разорителна война, която се превърна в световна. Близо половинвековното комунистическо управление разори България без война. Кажете ми в коя област комунистите не оставиха опустошения?

– безмилостно унищожен политическият елит на нацията, заменен през тоталитарните години с малокултурни, гротескни пионки, а след 1989 г. с безпомощни, но самонадеяни, властолюбиви аматьори;

– една абсурдна тежка промишленост с губещи и все “дотирани” отрасли;

– колективно селско стопанство, в което узаконено всекидневие бяха кражбите, разхищенията, безстопанствеността;

– (анти)търговия с постоянен дефицит на най-необходими стоки (дори до боба, лука, чесъна, картофите, оцета) и нескончаеми опашки пред или в магазините;

– ракообразна, смазваща бюрокрация, която няколко десетилетия функционираше съгласно мълчаливо приетия принцип: “Те симулират, че ни плащат, ние симулираме, че им работим”;

– корумпирано, зависимо, партийно манипулирано съдопроизводство, което безмилостно наказваше непокорните или неудобните и оневиняваше престъпниците от комунистическата каста;

– безразсъдно отровена земя, мръсен въздух, пресъхнали реки;

– ужасяващи крайградски панелни гета (антиархитектура) с 50-годишна годност; обезлюдени и обезлюдяващи села;

– печални световни рекорди по ракови заболявания, инфаркти и инсулти (разбира се, винаги старателно прикривани);

– отрицателен демографски прираст; изкуствено разпалване на етнически конфликти, довели до позорния “възродителен процес”;

– международна слава на жалка васална държава, занимаваща се активно с контрабанда на оръжие, наркотрафик, тероризъм, с кражби и фалшификации на чужди патенти;

– деморализиран народ, напълно загубил традиционните си добродетели;

– объркана, апатична младеж;

– безхарактерна, уплашена и винаги готова на компромиси интелигенция;

– нечувани издевателства и самоубийства в армията;

– стъписващи по мащабите си емиграционни вълни на млади хора и млади семейства (над половин милион);

– външен дълг, надхвърлящ десет милиарда щатски долара...

И на фона на всичко това – една благоденстваща, цъфтяща партийна номенклатура, непрестанно бръщолевеща за социализъм и комунизъм, за “братство и равенство”, но удостоила се сама с феодални привилегии, натрупала за сметка на народа незаконни имоти и богатство, вложено в наши и чужди банки...

Възможно ли е да се изреди всичко!

ХІV

Днес те са отново на власт.

Докараха ги отчаянието от скъпата цена на реформите, чувството за безперспективност, “планираният” хаос, толерираните престъпления, всеобщата несигурност, ехидно поддържаното беззаконие (“колкото по-зле, толкова по-добре!”);

Докараха ги политическата наивност, самонадеяността, лекомислието, нетолерантността, непростимите грешки и липсата на елементарна самокритичност в ръководството на СДС;

Докараха ги егоизмът, алчността, суетата и раздорите на мнозина партизанстващи интелектуалци псевдодемократи, които бързо заживяха с фалшивото съзнание на политически лидери;

Докараха ги внедрените агенти и платените предатели – едни от най-циничните предателства в политическата история на България, хитро назовавани “преструктуриране на политическото пространство”;

Докара ги подлото поведение на синдикатите и техните подкупни лидери...

И към всичко това:

Докара ги едно изпитано, изключително ефикасно средство, усъвършенствано от тях в стогодишната им история: лъжата, неразделна от демагогията;

Докараха ги лековерието, интелектуалният примитивизъм и политическата неграмотност на маси от населението;

Докараха ги ловко контролираните масмедии и лумпенизираният, развратен печат, щедро финансиран от могъщите мафиотски образувания на бившата Държавна сигурност и на мръсния партиен капитал...

Уви, те са отново на власт! Западът гледа учуден този колективен мазохизъм; нашата интелигенция, в голямата си част формирана, отхранена и възпитана от тях, странно комплексирана, пък и сериозно наплашена, се спотайва, прави се на “надпартийна”, призовава към “покаяние” безбожниците или просто “гледа сеир”...

А те, въпреки новото си име и новите си декларации, въпреки може би дори искрените усилия на някои от тях да се променят, като организация си остават същите.

Делата им го доказват:

– По всевъзможни начини внушават, че либералната демокрация е хаос и беззаконие; че всички беди на България идели от Съюза на демократичните сили;

– Упорито отказват да признаят историческата си вина: (“Приемаме вината, но само с мезетата” – заявява с безподобен цинизъм в Народното събрание един от техните лидери; те слушат и усмихнати одобряват); готови са да оневинят и най-вулгарния престъпник, стига да е действал от името и в името на тяхната партия; дори такъв политически садист – може би най-големият, най-кървавият палач в новата българска история Антон Югов, е наречен във вестника им, вестника на Стефан Продев, “достоен човек”;

– Ратуваха за “национално помирение”, докато бяха в опозиция; сега отново уволняват неудобните, замествайки ги със своите верни “кадри” (бивши партийни секретари и агенти на Държавна сигурност), дори ако те са непоправимо компрометирани или доказали своята професионална некомпетентност; бързо и решително възстановяват разколебаните структури на партията-държава, възраждайки и страха (създаденият от тях десетилетен Страх) у интелигенцията и народа;

– Отново налагат цензура в държавните медии, станали безлични, скучни и коварно-манипулативни като някога;

– Чрез стабилното си парламентарно мнозинство узаконяват полицейския произвол и шпионирането на гражданите, което винаги е било тяхна втора природа; отново гласуват против автономията на университета, брутално потъпкана през “техните” 45 години;

– Говорят за реформи, а възстановяват ТКЗС-тата на село; са за частната собственост, само ако е тяхна, и против реституцията, ако им отнема заграбеното;

– Възраждат без смущение старите си вестници с някогашните им войнствени заглавия (казионната “легенда” “Отечествен фронт”), както и социалистическата си литературна и кино-“класика” (чакаме “Черните ангели” и “На всеки километър”!);

– Пазят уродливите си сталинистки паметници като национална художествена класика и се готвят да превърнат абсурдната и от градоустройствено, и от морално-политическо гледище сграда на бившия мавзолей в Пантеон на бойната ни слава;

– Безчислените им издателства (под най-различни колоритни названия) не спират да публикуват фалшиви оправдателни мемоари на бившите партийни величия и “старите им муцуни”, за да не ги забравим, и се явяват от време на време като в призрачен паноптикум в специална телевизионна рубрика;

– Държат неотстъпно на военизираната си партийна структура, на железобетонния “демократически централизъм” – гласуват все така единодушно и действат с механичната точност на навити пружини;

– Продължават да разлагат отвътре другите политически партии, както десетилетия са го превели, – като внедряват свои агенти в техните ръководства (“Имаме наши хора за още три СДС-та” – ми каза цинично един от тях);

– Не се колебаят да прегазват по пътищата някои от най-опасните си политически противници; чрез своите верни съдии обявяват случаите за транспортни злополуки;

– И дума не дават да се издума за разсекретяването на досиетата, макар вече старателно прочистени, т. е. престъпно унищожени от самите тях – знаят, че могат да загубят едни от най-ценните си сътрудници;

– Не се отказват и от исторически последователното си антибългарско политическо поведение; след като през 1945–1946 г. се мъчеха да подарят Пиринска Македония на Титова Югославия, и след като през 1963 година раболепно поднасяха на тепсия цяла България на своите съветски господари, днес официално наричат Западните ни покрайнини “източносръбски”, убеждавайки и нас, и света, че там нямало никакви признаци за етническа асимилация и изобщо всичко било наред с човешките права;

– Ревниво пазят пъпната си връв с Русия – не с мъчително раждащата се демократична Русия, а с комунистическите й мафии – и се опитват да я усучат пак около врата на нещастния български народ дори с помощта на полумистични панславянски и православни алианси. Отново звучат натрапчиво по ефира (по финансираните от нас, българските данъкоплатци, телевизия и радио) бойните съветски маршове от Великата Сталинска епоха (поводът е 9 май); появяват се и незабравимите образи на пролетарските Вождове – гениални стратези на световната революция, без, разбира се, да питат дали този параноичен “парад” харесва на ония, милионите, които не споделят техните идеи, вкусове, илюзии; просто правят това, което на тях им харесва – винаги тъй са правели;

– Връщат пенсиите на т. нар. “активни борци” (днес по-точно – “фиктивни борци”), кощунствено приравнявайки ги с ветераните от войната; връщат ги, разбира се, за сметка на всички нас, на оголелия български народ;

– Отново ни плашат с призраците на космополитизма и американския империализъм там, където не успяват да постигнат пълен монопол и контрол (вижте безсрамните им измислици и нападки срещу фондация “Отворено общество”!); неугасим е копнежът им към някогашното (тяхното) затворено общество – “с яките бетонни стени”;

– Безцеремонно пращат довчерашни интелектуални ченгета начело в решаващи административни и културни звена (оглавяват радио и телевизионни рубрики, списания, издателства, комисии към министерствата, ВАК и пр.);

– Завръщат се и старите мекотели измекяри все под мантията на “независими”. “Всички съгрешихме и вкупом трябва да си отидем!” – разкайваше се лицемерно един от тях преди пет години, а днес – парламентарен корифей и кандидат-президент – и обяснява с удивителна математическа логика: “Вкупом – да, но то не означава, че не можем да се върнем поединично!”...

ХV

Завръщат се... Само две неща не могат да си върнат (поне засега!), за да стане всичко, както го желаят дълбоко в себе си: Съветския съюз и Червената армия. За да бъде, както е било: времето на безбройните им привилегии и на безконтролната им тоталитарна власт – тяхното истинско време, сиреч безвремието на развития, зрелия и реалния социализъм. В цитираната по-горе статия Стефан Продев пише:

“Времето, което Димитър Аврамов клейми и отрича, бе и негово. Сред конфликтите и борбите на това време се роди и собствената му творческа слава. Нима днес някой отрича епохата на Бодлер, защото през тази епоха властваха пигмеи и Франция стигна до клането на “Пигал”?”

Съжалявам, драги Продев, но, първо, човек трябва да няма понятие от европейската политическа, стопанска и културна история, за да си позволи да сравнява Франция от времето на Бодлер с епохата на жалкия тоталитарен социализъм; и второ, вашето време наистина не бе мое! То беше време на партийните и комсомолски фаворити, на властващата партийна олигархия, на “правоимащите” – времето на митко-григоровци, венелин-коцевци, начо-папазовци, милко-балевци, станко-тодоровци, гриша-филиповци, андрей-лукановци, боковци, премяновци, времето на генералите и полковниците от Държавна сигурност, на агентите от Шесто... Аз презирах това време и винаги ще го презирам. То ни остави без младост, накара ни цял живот да се давим сред океан от абсурди и ни обрече да бъдем поредното загубено поколение – не в литературния, а в истинския, пълния, кошмарния смисъл на думата. Ето защо днес ми е напълно безразлично до кого персонално ще седя в телевизионното студио. Стига само да не е до тях. До тези, които 45 години ни тикаха като стадо овце с терор, лъжи и празни обещания към “светлото бъдеще” (което за тях бе райско настояще) и продължават – сега в нови доспехи – все така ентусиазирано да ни водят.

* 1994 г.

Статията на проф. Димитър Аврамов /1929-2008/ е поместена във в. “Литературен форум”, бр. 19, 10–16. V. 1995, бр. 20, 17–23. V. 1995, бр. 21, 24–30. V. 1995. Оличена е с журналистическата награда “Паница” за 1995 г. в категория “Популяризация”.