"Джаз" и боза

Силвия Белева

Някои от оформящите се партньорства за предстоящите президентски избори съвсем не са изненада. „Евророма” на Цветелин Кънчев пак ще е партньор на БСП. Заедно с тях са: Партия Български Социалдемократи, Партия „Движение за социален хуманизъм” (има ли нужда хуманизмът от прилагателни?), Партия „Европейска сигурност и интеграция”, Комунистическа партия на България (да си дойдем на думата) и Земеделски съюз „Ал.Стамболийски”.

Мнението им за техния кандидат - г-н Калфин е, че той е „президент на народа”, „изключителен професионалист”, „изграден държавник” и „балансиран човек, необходим на България”.

От своя страна г-н Калфин заявява, че с тази подкрепа получава много сериозна увереност за тези избори. И че срещу политическия монопол на Бойко Борисов предлага диалога, сътрудничеството, търсенето на общи решения и запазването на демократичните принципи в България.

По хронология да изброим мненията на партньорите в коалицията. От Българска социалдемокрация в лицето на Георги Атанасов декларират, че България има нужда от своя нов Ивайло. Александър Паунов от Комунистическата партия потвърждава своята убеденост, че кандидатът на коалицията ще спечели, защото бил мерцедесът в българската политика. Също – че е нетърпелив да изгърми отсега шампанското.

Минчо Минчев от „Нова зора” вижда в кандидата на коалицията човек, който ще се „противопостави на лицето на либералстващия фашизъм и на геноцидно изтребителния модел на управление”. От своя страна председателят на „Евророма” Цветелин Кънчев заявява, че „избори без цигани е като джаз без негри”.

Зашеметяващи сигнали от политическия роден цирк, за който бившият посланик на САЩ у нас Джеймс Пардю се изказа като за „театър”, т.е. – почти ласкаво. От магическата шапка изскачат като по поръчка бомбастични послания – отгледани да привлекат каквото могат от ошашавения – ангажиран или безучастен зрител.

Името на една от партиите в коалицията е Партия „Европейска сигурност и интеграция”. Показателно е, че от години на „Позитано” 20 се мъдри лозунг – „За нова социална Европа”. Ами какво да добавя. Те от 40-те години на миналия век вкараха България в калъпа на собствената си представа за „сполука”, та са се загрижили и за Европа. Тежко й и горко на Европа, ако им падне в ръцете. Все пак да отчетем известна „скромност” от тяхна страна. Защото гербът на СССР беше цялото земно кълбо, дамгосано със сърп и чук.

Има ли смисъл да се говори повече за пъстрата коалиция. Май не – освен за „солта” на ястието. „Избори без цигани е като джаз без негри”?

Джазът е музика, извираща от душата. Искрена музика, утвърдила се през времето, която днес заедно свирят и пеят черни и бели – без да се делят по цвят или да го изтъкват по някакъв начин. Защото са вече споени от магията на музиката и са далеч от расовите предразсъдъци.

Присъствието в българската политика на тези, които все още питат „а вие защо биете негрите”, е неоспорим факт. Тяхната музика е от фалшиви тонове – тя черпи темите си от гетоизирането и херметизирането на ромската общност, за чиито проблеми обаче трябва да се грижат останалите. Това се случва не без помощта на държавата, която подхранва тези проблеми чрез отказа си да разреши справедливо въпроса с едно нарастващо население, което възприема битието си като низ от безотказни социални помощи, както и преобладаващ отказ за интеграция и образование. В акомпанимент на това – кражби и просия.

Не очертава ли тази перспектива съдба за България, подобна на печалния блок 20 в Ямбол? Какъв е джазът тогава. Едва ли ще е приятно да се озовем захвърлени сред него.

Обтекаемите приказки за „диалог, сътрудничество, търсене на общи решения и запазване на демократичните принципи в България” демонстрират различие от усилието на днешната власт да ни убеди, че се стреми към същото. Какво излиза – боза срещу бозата.

От нечии послания на мен вече ми е ясно какво се предлага – боза в два варианта.

Но къде отиде бистрият син извор, който изригна през 1989 – макар и порядъчно замърсен от внедрени в него бозаджии?

Съгласна съм с констатацията на бившия посланик у нас г-н Джеймс Пардю за състоянието на страната ни. Но не споделям мнението му, че Меглена Кунева е подходящият президент. Нейната позиция за АЕЦ „Белене” до този момент е неизвестна. Така както е обгърнат в тайна митичният кандидат на ГЕРБ. Което си е чиста подигравка с електората или с гражданите – всеки да се причисли към което иска.

А какво блика от синия извор ли. Блика поредно обещание за предизвестена загуба. Какво утешение ще е, ако съизмеримостта на загубата не надвишава тази на предишния син кандидат-президент. Успех ли ще е, ако г-н Румен Христов спечели по-голяма подкрепа от г-н Беронов, без отново да достигне до балотаж? В името на какво е това залъгване. Докога ролята на сините, които някога бяха надеждата за нова България, ще се свежда до олимпийския принцип за участие. Докога ще се оправдават загубите под благовидни предлози.

През 2003 след загубата на местните избори председателят на СДС Надежда Михайлова се появи и каза, че току-що се е съставила нова дясна коалиция. Така, че „спете спокойно, деца”. Докато я слушах и гледах хората, наредени до нея, си помислих, че вече няма за кого да гласувам. От пусто – в празно и обратното. Запустя тази воденица и вече не мели. Подходящи послания ли не излъчва. Вече е разделена на два ръкава, вгледани подозрително един в друг. Вярвах, че вторият ръкав е оптимистична алтернатива на обезличеното СДС. С не по-убедително лице последното присъства и днес в политическия живот на България. Присъства и партньорът му в Синята коалиция - ДСБ. Присъствие, което не запълва дори собствената си ниша.

Въпросът е дали ще я запълни някога нещо – включително от собствените им редици, което да бъде припознато като смислена алтернатива – не става въпрос за поредния „спасител”, или ще си остане така наполовина празно-пълна и с полуочаквания за някой процент отгоре, но не и за победа.

И "Докога все така ще я караме?" - както се пееше в една песен. Господ би могъл да даде на България "път, светлина, свобода". Но ако самата тя ги отказва - как да й ги предложи насила?

Но ако сегашното положение за сините е удовлетворително – в смисъл на парламентарно присъствие, макар и като вечна опозиция – това е друг въпрос.