Бебета с мустаци и бради

Предателството в новата българската политика има различни имена и лица, различна интелигентност и емоционален тембър, различни мотиви и различни „морални” оправдания. Предателите обаче си приличат по едно – по отказа си да се признаят за такива. По липсата на разкаяние, по претенцията, че техния жест е в името на справедливостта и доброто; че пораженията, които нанасят на защитаваната до този момент и от тяхно име кауза, всъщност не са поражения, а далновидни стъпки в името на някаква бъдеща перспектива, която ние, простосмъртните, не можем да разберем.

Точно тази претенция създава наистина впечатляващото чувство за извратеност на българските политически предателства – и е определяща за чувството за омерзение и погнуса, които предизвикват. Бих определил метафорично тази погнуса със стиховете на Константин Павлов: „Сякаш ме целуват похотливо/ бебета с мустаци и бради”. Горе-долу таки звучи предателството българско – особено през последните двадесет години, когато да бъдеш предател не е въпрос на оцеляване, а на личен избор.

Тази угнетителна омерзеност, тази погнусяваща сърцевина на предателството е патент на комунизма; нея можем да различим още в бастисването на доскорошните партньори в Отечествения фронт, и в агитките под възгласа „Смърт на Трайчо Костов”, и в речите по повод идеологическата диверсия, и къде ли не още. Но колкото и гадни да бяха тези предателства, това безочливо обръщане на хастара на истината – те принадлежаха на една империя на злото, чиято същност беше исторически многократно потвърдена – и за която знаехме, че е способна на всичко – и напълно лишена от каквито и да е нравствени критерии.

Само че другите, нашите... Как бихме могли да оправдаем, как бихме могли да простим техните предателства? Как бихме могли да простим и на себе си, че сме били редом с тях, че сме стискали техните ръце, че сме вярвали в техните думи?

Помните ли ги? Помните ли Жельо Желев, Петко Симеонов, Стефан Гайтанджиев, Стоян Ганев, Петър Дертлиев, Георги Марков, Богомил Бонев, Христо Бисеров и още цял куп подобни герои? Помните ли как съсипаха първото правителство на СДС, как оспорваха легитимни решения, гласувани на цели Национални конференции, как крояха по тъмна доба преврати, как правеха СДС-та с тирета, как докараха на власт правителството на мафията, как без притеснения крещяха най-крайните антикомунистически лозунги, загърбили агентурното си минало, как работеха за джоба си и като се напечелеха, без притеснения приставаха я на Доган, я направо на комунистите? Помните ли я – тази тягостна верига от предатели, всеки от които все беше прав, все беше честен – все предаваше вярата на хората и тяхната кауза – и все в името на същите хора и на същата кауза?

Ако сте ги забравили, спомнете си ги, защото и сега са тук – и сега са си същите. Все така са прави, все така са справедливи, все така са чисти и непорочни като ангелчета. „Аз не приемам да бъда наричан предател, когато защитавам партията си.” – се казва в разпространена на втори май декларация на Пламен Юруков. Забележете – той бил защитавал партията си. Как? Като пренебрегва нейната воля, като поругава нейното достойнство – и най-вече като се опитва да я унищожи като политически субект?

Има ли някой, комуто да не е ясно, че ако сега се разтрогне Синята коалиция, нито СДС, нито ДСБ ще влязат в парламента? Има ли някой, който да не вижда очевадния направо синхрон между подлите промени в закона за изборите, услужливо внесените мизерни жалби на г-на Гацева, фамозно мотивирания отказ на СГС да регистрира новото ръководство на СДС, и този удар под кръста с внасяне на документи за самостоятелна регистрация?

Има ли някой, който наистина да си представя, че тези 18 000 подписа, принадлежат на реално недоволни седесари, а не на мургавите братя и избирателите на Доган, събирани от емисарите му по гета и паланки? Има ли някой, който да не подозира целта на това „спасително” мероприятие – да бъде принудена едва-що създадената синя коалиция да се яви на изборите не в коалиционен, а в партиен формат – което да бъде пропагандно използвано за нейното електорално обезкървяване? И най-сетне има ли някой, който да не знае в чий интерес се прави всичко това?

Някога, при изборите през 1997 г., аз протестирах публично срещу действията да Данчо Ментата като председател на СДС – Бургас, както и срещу поставянето му на второ място в бургаската листа. В резултат на това, а и на ред още други възражения в крайна сметка отказах да се кандидатирам – и подадох оставка като лидер на „Екогласност”. Месец или два по-късно Данчо Ментата даде обширно интервю в сп. „Тема”, в което обясняваше колко бил прав, как възраженията ми, че гради структурите на СДС в Бургас от мутри и проститутки били лъжа – и как сега щял покаже на неверници като мен как се прави дясна политика.

Е, показа, каквото имаше за показване. Стана един от прецедентите, заради които ни напуснаха милиони избиратели. Знаете къде е сега. И не е зле да се помнят такива примери. Най-малкото се вглеждайте в днешните бебета с мустаци и бради, дето ви обясняват как бил  били защитавали СДС и как форумът, който на който ще бъдат изключени, не бил легитимен. Вглеждайте се, запомнете ги и проследете бъдещата им кариера. Вижте къде ще бъдат и за какво ще гласуват в следващия парламент – и кой от тях ще се окаже на една банка с Данчо Ментата и Христо Бисеров.