Персоналният провал

Едвин Сугарев

Липсата на автентични, достатъчно убедителни и способни на саможертва личности също е сред основните причини за провала на българския преход. Едно сравнение с другите страни от Източния блок, например с Чехия, ясно показва родното мизерно дередже.

Както нямахме Пражка пролет, Харта 77 или поне самопожертвувателно стоене на „Вацлавски намести”, където десетки млади чехи стояха дни наред, докато падне последното комунистическо правителство – така нямаме и фигури от ранга на Вацлав Хавел: само си представете Жельо Желев до него и ще видите каква каква карикатура ще се получи. Колкото и парадоксално да е – дори когато в дисидентските среди попадаха люде с повече мъжество и достойнство от автора на „Фашизмът”, те не се превръщаха в естествени лидери – а напротив, или просто излизаха от играта, или се оказваше че техният кураж е бил само до време.

Някои от тях – като Петър Манолов и отец Благой Топузчиев бяха прокудени от България, но провидяха в своето политемигрантско битие големия шанс на живота си и не се върнаха в България с падането на режима на Тодор Живков.

Други – като Илия Минев, първият от всичките, човек, който наистина бе изпитал до дъно страданието на съпротивата, бе ненавиждан заради своите крайности и опърничавия си характер – в крайна сметка бе бламиран чрез един нагласен избор в Дружеството за защита на човешките права – като бе избран не друг, а Румен Воденичаров, който обезсмисли дейността на самото дружество – и само година по-късно се доказа като троянски кон на комунистите.

В същото време Блага Димитрова, която много повече от Жельо заслужаваше да се превърне във водач на „неформалите”, бе превърната в негова сянка, лишена дори от малкото реални функции на един вицепрезидент – и в крайна сметка бе принудена да си подаде оставката пред лицето на неговото предателство към каузата на СДС. От дисидентите, които създадоха КТ „Подкрепа” – една твърде ненавиждана от БСП организация в началото – практически не остана нито един – освен самото КТ – Константин Тренчев, който първо превърна синдиката в нещо като рекетьорски концерн, който изнудваше директори или осигуряваше свалянето им, а после се превърна в удобния за режима синдикален мърморко, на който червените биха могли да разчитат при необходимост.

Въобще превръщането на „неформалите” в политическа класа бе една твърде особена метаморфоза, при която се долавяше едно съвсем осезаемо пресяване – автентичните дисиденти биваха изтиквани и маргинализирани за сметка на по-чевръстите в боравенето с лактите си в политическите процеси не като кауза, а като личен интерес.

Проблемът е, че покрай тях в отговорните институционални ниши на прехода се намърдваха и подставени лица – тези, които бяха внедрени с определени задачи – и най-вече с цел да съсипват и разделят демократичната общност, да изкривяват и окарикатуряват нейните идеали.

Една много важна тяхна характеристика е, че всъщност те се появиха пост скриптум – след падането на режима на Тодор Живков. И съвсем не беше задължително да бъдат бивши ченгета; напротив – най-големите бели бяха сторени от люде, които само индиректно бяха свързани с Държавна сигурност – и тази им обвързаност никога не се доказа: като Стоян Ганев и Димитър Луджев например, които се легитимираха като политически фигури чак на Кръглата маса, където ненадейно седнаха като съветници на Жельо Желев. Първият беше бивш преподавател от школата в Симеоново, а вторият претендираше да е работил в полза на американското разузнаване – въпреки че това звучеше направо невероятно за човек, пътувал по комунистическо време на специализация в САЩ, където по това време случайни хора нямаха никакъв шанс да попаднат. Луджев стана вицепремиер в правителството на Димитър Попов и военен министър в правителството на Филип Димитров. Стоян Ганев беше вицепремиер и външен министър; и двамата направиха всичко възможно, за да провалят именно това правителство – редом с Жельо, генерал Бригадир Аспарухов, цял куп още ченгета, КТ „Подкрепа” и кой ли още не.

С този именно провал започна и голямото пропадане в тресавището на българския преход; благодарение на него мафиотските групировки, формирани с опита на ДС и парите от външните заеми на България, натрупаха мускули и смазаха дребния бизнес, а комунягите се осафериха дотолкова, че да уредят повторното ограбване и повторния фалит на България – чрез голямата банкова криза в края на 1996 г.

Реформите, разбира се, бяха блокирани за цели седем години – България, която в началните години след падането на Берлинската стена бе редом с Чехия, Унгария и Полша, се оказа на опашката на Съветския блок.

Сродна роля изиграха, разбира се, и недоразумения като Петко Симеонов, който председателстваше изборния щаб по време на първите уж свободни избори – и вероятно като награда за този изборен провал се оказа председател на Агенцията за чуждестранна помощ – и стана първият прецедент, който позволи името на Съюза на демократичните сили да се свързва с корупционни практики. Именно благодарение на него Спас Русев натрупа първите си милиони, за да се превърне в един от най-маститите олигарси и да стане една от основните фигури, организирали завръщането на Симеон Сакскобургготски в България.

За негово нещастие (на Петко Симеонов) една от заместничките му в агенцията се оказа честен човек – благодарение на нея научих какво става там и се сдобих с част от документите за общите им далавери. С цялата си наивност ги систематизирах и ги връчих директно на Жельо Желев, като го предупредих, че в агенцията много се краде – и че ще стане голям скандал. Той прие документите и обеща да провери – две седмици по-късно го попитах какво става и той ми отговори дословно по следния начин: „А, питах го Петко и той ми се закле в дъщерите си, че това не е вярно.”

Не се отказах – просто публикувах цялото това разследване – първото от десетките, които проведох през следващите години. Много години по-късно в агенцията беше направена ревизия – и ревизионният акт потвърди всичките ми заключения, свързани с кражби и злоупотреби за милиони, но от това нищо не последва – Петко Симеонов, който по това време вече беше коалиционен партньор на БСП, така и не беше подведен под наказателна отговорност.

Петко Симеонов също не се отказа и направи каквото можа. Върхът на политическата му кариера беше опитът за преврат в СДС, когато след взетите решения н Третата национална конференция няколко независими партийни лидери се събраха по потайна доба и излъчиха в емисията на националното радио своя декларация, която на практика подменяше изразената от конференцията политическа воля.

Рано сутринта пък Жельо Желев неочаквано извикал в президентството Филип Димитров и се опитал да го задържи колкото се може по-дълго на празни приказки, за да може Петко Симеонов да вземе властта в Националния координационен съвет и да прегласува тези решения, бламирайки както конференцията, така и лидера на СДС – наскоро избрания Филип Димитров. Когато пристигнах на този злополучен координационен съвет, той вече беше успял да изгони представителите на „Подкрепа” и водеше заседанието с агресивен и менторски тон – няколко човека обаче категорично се противопоставихме и настояхме за отлагане на решенията, докато Филип се върне. Той самият усетил нещо гнило в сутрешната си среща с българския президент – върна се все пак достатъчно навреме, за да предотврати преврата.

Тези събития в крайна сметка доведоха до оставката на Петко Симеонов като главен секретар на СДС – но в перспектива недоволните лидери образуваха – отново с подкрепата на Жельо – СДС-център и СДС-либерали, които прахосаха цели седем процента от демократичните гласове на изборите през 1991 г. – благодарение на което се наложи коалицията с ДПС, с чиито гласове бе провалено първото демократично правителство – а българският преход бе блокиран и затлачен в течение на цели седем години.

Всички тези лидери – Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Петко Симеонов, Петър Слабаков и Александър Каракачанов – носят основната вина за това фатално за България бламиране на реформите. Те са част от персоналния провал на СДС.